Задържа се няколко минути при портата, като долавяше откъслеци от разговора, но малко от това, което чу, имаше смисъл. Почти беше сигурен, че това е личната гвардия на някоя важна особа от изток — нямаше откъде другаде да са. Но докато излизаше през портата, чу една дума, от която настръхна: „Църквата“.
Като всички от Коалтачин, недоверието на Донти към Църквата на Единия бог му бе насадено от рождение. Бяха нарастваща сила, без никаква явна привързаност към конкретно място, а по-скоро към вяра, и сферата на влиянието им непрекъснато нарастваше, с цел, която никой от Господарите на Кралството на нощта не можеше да проумее. Ако някой с висок ранг от Църквата бе дошъл тук да се види с барона, възможно бе да се случи нещо много по-лошо от всичко, което Донти беше виждал.
Реакцията му бе последвана от объркване, което буквално го накара да се спре, когато му се стори, че чу нещо, изречено на родния му език. Беше прошепнато. Той се помъчи да определи от кого, но улови само тишина, след това — мърморене на езика на Сандура, на което бе отговорено на друг език, който не разбираше.
Овладя се и се отдалечи. Отърси се от мигновеното разсейване и се съсредоточи върху онова, което беше точно пред него — кортежа на някой много важен благородник, говорещ с барона за нещо съдбоносно важно.
Знаеше, че скоро това, което щеше да се обсъжда в замъка, ще се окаже основата на слух от единия край на града до другия. Колко верен щеше да е той, щеше да зависи от нивото на тайна, наложено от барона, тъй че стойността на един такъв слух щеше в най-добрия случай да е съмнителна.
Слънцето залязваше и работниците скоро щяха да бъдат подкарани към трапезарията. Макар че стражите можеше да са малко небрежни, докато работата вървеше — с твърде многото пленници, движещи се от едно място на друго — щеше да има преброяване и отсъствието му щеше да бъде забелязано. Реши, че ще е по-добре да се върне на работа, но тъкмо докато минаваше покрай чакащите конници, нечий глас зад него извика:
— Донти!
Той се обърна и видя Балвен, втория по важност след барона в Маркензас.
— Сър?
— Хвърли тия сечива и ела с мен.
Донти се подчини. Умът му трескаво се бореше с две мисли: първо, това му даваше оправдание да не е на работното си място, ако откриеха, че липсва, и второ, чудеше се в каква възможна беда ще се забърка този път, след като не бе направил нищо, освен това, което му бяха казали последния път, когато Балвен го беше разпитвал.
Балвен посочи на Донти да седне и вдигна пръст пред устните си в знак да мълчи. Донти си помисли, че стаята е странна, с един-единствен стол, писалище и някакъв много странен метален цилиндър, стърчащ от стената, с гумена запушалка в него. Балвен махна запушалката и отново му даде знак да пази тишина. На Донти му отне миг, докато осъзнае, че през металната тръба може да чуе гласове, и се наведе по-близо към отвора. Когато ухото му се оказа на по-малко от един пръст от него, гласовете станаха достатъчно ясни, за да може да разбира какво казват. Беше изкарал достатъчно часове в обучаване в шпионския занаят — макар и да не беше внимавал много, — за да разбере, че тази тръба е свързана по някакъв начин с друга стая наблизо, тъй че агентът на барона можеше да подслушва онези, които бяха в другата стая, а писалището бе тук, за да може да записва каквото чуе. Усмихна се разбиращо.
Балвен се наведе и зашепна в другото му ухо:
— Слушай внимателно и записвай каквото чуеш. Но докато запушалката е махната, не издавай и звук, все едно че животът ти зависи от мълчанието ти — защото е така.
Балвен излезе, а Донти изпусна дълго затаения си дъх. Представа нямаше защо точно той трябва да слуша, но подозираше, че ще чуе нещо важно. А щом беше важно, можеше да се намери начин да превърне тази задача в своя изгода, също както ако не изпълнеше казаното му, това щеше да доведе до жестоки за него последствия.
От малък беше вироглав: поемаше ненужни рискове заради чистото удоволствие да се опълчи на властта, дори когато това водеше до бой. Все пак, откакто бе пленен от Сестрите на Дълбините и му бе възложена задачата да намери Хатушали и да го убие — по причини, които изобщо не разбираше — беше разбрал, че бунтовното поведение от по-младите му години често не е полезно. Помисли, че само преди година щеше навярно да е изчакал няколко минути, после да надникне през вратата и да види дали има възможен път за бягство дори толкова дълбоко долу в замъка.
Знаеше, че рано или късно ще се наложи да напусне. Търсенето на Хату беше като лек сърбеж, често забравян, но винаги се връщаше. Ако напуснеше… когато напуснеше, поправи се той, предпочиташе да го направи без бързане, а не да бяга от баронските войници.