— Това го схванах — каза Хату, — но какво беше онова място?
— Не знам — отвърна Натан.
— Тогава кой знае? — попита Хату.
— Тук има двама, които са проучвали Пустошта, и има и други, които знаят дори повече. Ако пожелаеш, те ще продължат… да те учат може би не е правилният израз. — Извърна поглед за миг. — Да ти помагат в учението може би е по-добрият начин да се каже. Има мъже и жени с голям талант и сили, които могат да те предпазят да не навредиш на себе си или на други, докато овладяваш силите си. Изборът е твой.
Хату изглеждаше раздвоен.
— Какво трябва да направя?
Натан понечи да отговори, но в този миг тихо барабанене изпълни въздуха.
Натан се усмихна. Пресегна се, стисна Хатушали за врата и го придърпа, докато челата им се допряха.
— Времето ми тук свърши.
— Къде отиваш? — попита го Хату, усещаше нарастваща тревога.
Натан се усмихна пак и промълви:
— Много места… много времена… — Видя объркването и тревогата на лицето на Хату и продължи: — Ти може би си единственият човек, който може да разбере… един ден. Руфио и Заакара ще те отведат на следващото място, ако си готов.
Затворил очи, Хату попита:
— Какво си ти?
В отговор чу тих малко насмешлив шепот:
— Някога — човек. Сега не знам.
Хату отвори очи и отстъпи назад. Натан започна да излъчва прашинки искряща енергия, късчета от него се отронваха и политаха като семенцата на глухарче, духнато от вятъра. Прашинките — точици светлина — се завихриха в кръгъл облак, завъртяха се шеметно, извисиха се във въздуха и след това всякаква следа от Натан изчезна.
Хату се огледа и видя, че Руфио и Заакара са зяпнали мястото, където допреди миг беше стоял Натан. Разбра от израженията им, че разпадането на Натан в небитието ги е разстроило също толкова, колкото и него. Бодай се беше ококорил и лицето му беше пребледняло.
Дълбоко усещане за загуба се възцари в библиотеката, ехо от нота, прокънтяла в просторна зала, което най-сетне заглъхна до пълна тишина.
Хату стоеше пред библиотеката, обзет от противоречиви чувства. Беше радостно възбуден от това, че Хава се връща и че ще е на междинния остров след по-малко от девет часа. Изгаряше от нетърпение да я види. Знаеше, че усещането му за загуба ще заглъхне и че някой ден може би ще разбере повече за Натан, но засега се бе примирил да остави това зад себе си, предвкусвайки завръщането на Хава.
Руфио излезе и застана до него.
— Трябва да говоря с теб.
Хату погледна обсипания със звезди небесен свод и каза:
— Толкова много неща има, които не разбирам, а трябва да ги науча.
— Ти си същество с уникална способност и невероятна сила — каза Руфио. — Не мога да намеря думи, с които да обясня колко си необикновен. Мога само да кажа, че твоят най-добър избор ще е да заминеш оттук и да дойдеш със Заакара и мен.
— Къде?
— Там, където най-добрите умове, които познавам, ще ти помогнат да се спогодиш с това, което си. Както чух да казва Натан, има много хора, които могат да ти помогнат да се научиш. Натан каза, че никой не може да те учи, но може и да има един. Не съм сигурен, но би трябвало да дойдеш и да научиш кой си наистина.
— А кой съм аз? — попита Хатушали. — Детето на родители, които така и не познах?
— Повече, много повече — каза Руфио. — Магията на този свят е почти привършила. Защо е това и каква роля има родът на Огнегривите в това, и защо тук има елементи на Пустошта — всичко това са взаимносвързани загадки. Всичко фундаментално в това изкуство вече пребивава в теб. Енергията, която ти контролираш — „веществото“, както го нарече Натан, — винаги ще я има, но никой друг не може да борави с нея като теб — с „фокусите“, както Натан обичаше да нарича магията. Ако дойдеш с нас, онова, което позволява на съществото в ямата и на Децата на Пустошта да съществуват в Нитания, може да остане в покой, породен от това, което ти направи със задържането на времето.
Хату постоя неподвижно, докато го обмисляше.
— Значи този свят ще е в безопасност?
— По-безопасен — поправи го Руфио. — Докато не научим напълно на какво почива основата на тази Пустош и нейните създания, не можем да сме сигурни за трайната безопасност на Гарн. Тази война между Пустошта и… съществуването, която приемаме за даденост, се води открай време. Може никога да не свърши. — Помълча, после добави: — Единственото, което можем да правим, е да се сражаваме, да взимаме най-добрите мерки, за да задържаме края.