Балвен помълча доста дълго, после каза:
— Има ли още нещо, което знаеш?
Донти отвърна:
— Не. И това, което ви казах току-що, ми поставя смъртна дамга у дома. Дори собственият ми дядо, мисля, би пожелал да ме види мъртъв, че ви дадох тази информация.
Двамата помълчаха няколко минути, след което Донти попита:
— Да си ходя ли сега?
Балвен се засмя.
— О, не. Ще те държа близо до мен, за да не би да ти хрумне да избягаш от града.
Донти кимна.
— Усещам някакъв… сърбеж да си тръгна — отвърна искрено. Огледа стаята, сякаш търсеше нещо далечно, отвъд стените.
— И накъде ще тръгнеш?
— Накъдето замина Хату.
Балвен го погледна озадачено.
— Каза ми, че сте близки, но защо той?
Донти изглеждаше леко объркан.
— Просто… трябва.
— Научихме, че с Хава за последно са ги видели в Хълма на Беран, Хату по време на битката, а Хава — яздеща на север с предните ни части, след като ни извести за предстоящото нападение. След това, изглежда, е продължила към Порт Колос, за да го намери. След това не ги е виждал никой. — Балвен реши да не споменава за особения интерес на барона към Хатушали като наследник на родословието на Огнегривите.
Донти кривна глава, сякаш се вслуша за миг в нещо.
— Те са живи. — След това бързо добави: — Той поне.
— Защо си сигурен?
— Ако беше мъртъв… щях да го знам.
Балвен огледа малката стая, после отвори вратата и каза на стража:
— Донеси ми стол. Уморих се да стоя прав.
След малко стражът донесе стол и Балвен му нареди:
— Остави ни и затвори вратата.
Зарязал всякакво уважение, Донти каза:
— Гладен съм.
Балвен го погледна изумено, после се засмя. Отвори пак вратата и каза на стража:
— Да донесат храна и вино. Може да се позабавим тук.
После пак седна срещу Донти.
— Е, добре. Кажи ми всичко, което знаеш за Хатушали, каквото подозираш, и всичко останало за тези азанти, за което може да се сетиш.
Донти се размърда на стола си.
— Няма ли да се връщам в работната бригада?
— Не скоро.
Усмивката на Донти издаде облекчение.
— Някой трябва да каже на капитана на отделението, иначе ще пратят да ме търсят.
— Вече съм се погрижил. Когато те доведох тук, предвидих възможността да се наложи да те задържа.
— За какво?
Балвен намръщи чело и леко измъчената му усмивка издаде и раздразнение, и насмешка.
— Винаги ли си толкова фамилиарен с благородниците?
Донти сви отново рамене.
— За кое, господарю?
Балвен се засмя.
— Ти си непоправим.
Донти кимна.
— Така казва и дядо ми… господарю.
Вратата се отвори и войникът се появи с храна и вино. Сложи ги на масичката и излезе.
Балвен подкани с жест Донти да яде и да пие. Младежът си наля вино, после наклони бутилката над втората чаша и с повдигане на вежда мълчаливо попита дали Балвен ще се присъедини.
— По-късно — каза братът на барона. — Сега, да оставим настрана за миг въпроса за азантите. Какво знаеш за Хатушали и защо си сигурен, че е жив?
Пътуването беше минало без проблеми, но не и без напрегнати моменти. Деклан никога не бе прекарвал толкова дълго време на кораб. Докато стигнат до Южна Тембрия, беше опознал „Бригида“ толкова добре, колкото собствената си ковачница.
Преходът от западния полуостров на Маркензас до брега на Зиндарос, най-западното кралство на Южна Тембрия, беше най-дългата отсечка на пътуването в открито море. „Бригида“ беше каботажен кораб, търговска шхуна, която капитанът обикновено държеше близо до брега, и само обещанието за богато възнаграждение го бе убедило да направи преход през толкова дълбоки води. Беше го правил веднъж преди като моряк на друг кораб, и още веднъж на „Бригида“, и не гореше от желание да го прави трети път, докато Богартис не вдигна офертата.
След седмица пътуване право на юг видяха суша и завиха на запад. Минаха покрай крайбрежните селища достатъчно близо, за да могат да видят дали нападателите са стигнали чак дотук.
В някои от по-големите градове имаше признаци на опустошение, докато по-малките селца изглеждаха непокътнати. Никъде не видяха някакво доказателство за пълно унищожение, на каквото Деклан беше станал свидетел в Хълма на Беран.
Кораби се виждаха всеки ден, най-вече далечни платна, но няколко — достатъчно близо, за да се разпознаят, търговски съдове с малки до средни размери. Според капитана това бе много по-голям трафик, отколкото би се очаквало. Деклан и Богартис предположиха, че повечето бягат от нападенията в Севера, но поне три пъти кораби вдигаха още платна и се понасяха към „Бригида“, само за да свърнат набързо, след като се доближаваха достатъчно, за да видят четирийсет въоръжени мъже на палубата. Мародери, търсещи по-лесна плячка, прецени Деклан.