Той ги посочи и попита:
— Тези за какво са?
Продавачът на лодката изглеждаше изненадан от въпроса.
— Ами, местят се назад като рачешки щипки.
— Плавал съм с такива — каза един от мъжете зад Деклан, казваше се Тоомбс. Беше висок и широкоплещест, с посребряла светлокафява коса и брада.
— Виждал съм четвъртито и триъгълно платно, но това не го знам — каза Деклан.
— Няма ги много в Севера — каза Сиксто. — Виждал съм ги няколко пъти покрай брега на Зиндарос.
— Ще му хванете цаката след няколко часа — каза Тоомбс.
— Не е трудно — намеси се търговецът. В тона му се долавяше паника: явно искаше продажбата да приключи колкото е възможно по-бързо, май беше от онези, които нямаха търпение да избягат. — Ще ви я дам за колкото платите!
Беше нисък и набит, явно навикнал на пошли бижута, което личеше от няколкото ивици бледа кожа по пръстите и около врата му, където пръстени и нанизи явно бяха затулвали горещото слънце. Облеклото му беше скъпо, но мръсно и зацапано от пот все едно не го беше сменял от дни.
— И колко ще да е това? — попита Деклан.
Преди мъжът да е успял да отвърне, нечий глас извика на север от мястото, което стояха, а след няколко мига се надигнаха още тревожни гласове. Беше твърде познат звук за Деклан и спътниците му и те се обърнаха като един към източника на вълнението.
— Нападатели! — развикаха се още хора, а някои побягнаха в паника.
Деклан посегна и сграбчи търговеца, преди той да е успял да побегне, дръпна го към себе си и викна:
— Има ли порта натам? — Посочи на югоизток с рязко движение на брадичката.
— Малка порта, за изход на брега и за рибо… за хвърляне на смет! По-натам са Горящите земи! Пусни ме!
Дръпна се силно — скъпата му някога риза се отпра — измъкна се от хватката на Деклан и побягна.
— Трябва да намерим другите — каза Деклан.
— Къде? — попита Сиксто.
— В хана, който спомена Богартис.
Деклан забърза, провирайки се покрай хората, бягащи към пристана. Бегъл поглед към пристанището му показа, че търчащите натам няма да намерят спасение — корабите вече се готвеха да потеглят.
Щом наближиха хана, където трябваше да е срещата, Деклан видя Богартис, повел другите от четата и още десетина въоръжени бойци, които не познаваше. Преди Деклан да е успял да проговори, Богартис извика:
— Къде е портата?
Той го разбра веднага и отвърна:
— Ей там, на юг! Малка е!
— Бегом! — викна Богартис и Деклан без колебание се обърна и затича с хората си и с няколко души от града, които май също знаеха, че има и друг изход. След малко стигнаха до струпана тълпа, която се опитваше да се провре през малка порта, широка колкото да мине през нея фургон.
Богартис сграбчи грубо някакъв едър мъж, който избутваше настрани дете пред себе си, удари го и го събори на земята почти в несвяст. Пресегна се и грабна детето, момченце по къси гащи и ризка, подаде го на изпадналата му в паника майка, която го погледна благодарно и след това задърпа момченцето към портата.
Щом минаха през портата, Богартис махна на наемниците да продължат на изток, покрай цели планини струпана смет и настрана от бягащите на юг покрай брега. Спря се и погледна един от бойците, които Деклан не познаваше.
— Сега какво, Бенруф?
— Ще загинат — отвърна Бенруф и кимна към бягащите от града хора.
Деклан предположи, че той е водачът на новите, и от говора и облеклото му реши, че трябва да е от Зиндарос.
— Или мъжете от Граничните племена ще ги изловят, или ще умрат от жажда. Натам няма питейна вода.
Деклан разбра. Питейната вода идваше от планините или хълмовете над морето, но тук, в безкрайното поле смет и локви, пълни с помия и червеи, вода за пиене нямаше да се намери.
— След това какво? — попита Богартис.
— След това умираме — отвърна Бенруф. — Имаме избор. Навлизаме в Горящите земи и загиваме, ако не намерим оазис, или чакаме тук нападателите от Граничните племена. Бавна смърт или бърза. Ние си решаваме.
— Можем да паднем в бой — обади се един от мъжете в групата на Бенруф.
Богартис се огледа и посочи едно възвишение.
— Отиваме там.
— Защо да се тътрим нагоре по пясъчния склон и да умрем, след като мога да почакам тук и да не се моря, преди да ме срещне смъртта? — попита Бенруф.
— Защото не мисля да умирам — отвърна Богартис и закрачи към възвишението.
— После какво? Крием се зад билото, сякаш няма да сме оставили диря?
— Не. Смятам да застана на билото и да подканя всеки преследвач да дойде да се бие.