Бенруф сви рамене.
— Друга група може да не помисли, че си струва да се бият, за да оберат труповете, но тези ще се върнат. Това е въпрос на кръвна чест.
Само единайсет от четиридесетимата, напуснали Северна Тембрия, все още стояха на крака и Деклан познаваше само четирима от тях. Другите седем бяха наети от Богартис, за да заменят изгубените в битката при Хълма на Беран. Двама от тях знаеше по име: Джак и Мик Сойер, братя, избягали от някакъв северен лагер на дървосекачи. Но освен имената им знаеше малко за тях. Изглеждаха благонадеждни и явно бяха силни и корави мъже. Останалите петима изобщо не познаваше.
Знаеше името на Бенруф само защото бе чул Богартис да говори с него. Наемническият капитан от Зиндарос водеше десетима мъже. Двайсет и двама останали от четирийсет и девет. Друг на негово място щеше да е смазан от безнадеждност, но Деклан отхвърли всяко съмнение. Просто се обърна към Бенруф и попита:
— Накъде?
— Както казах на Богартис, покрай брега е смърт. Да навлезем в Горящите земи може би също ще е смърт, но все пак може да намерим вода и да оцелеем. — Откъм града до ушите им стигна далечен тропот на препускащи коне. — А да останем тук също е смърт.
— Колко са ранените? — попита Деклан.
— Трима могат да яздят. — Сиксто посочи мъжете, събрани пред Деклан. — Четирима не.
Деклан каза тихо, но твърдо:
— Бърза милост.
Без никакво колебание Сиксто вдигна меча си и тръгна да сложи край на живота на четиримата лежащи в несвяст мъже. По-лошото щеше да е да ги изтезават нападателите.
Деклан заповяда да тръгват. Един кон беше натоварен с провизии и им оставаха още два, така че той нареди на двама мъже да ги водят. Щяха да им потрябват, преди всичко това да свърши.
Поеха навътре в пустинята в бърз тръс и следобедната жега се усили осезателно.
На тръгване Деклан хвърли последен поглед на Богартис и си помисли, че единственият останал на света човек, на когото държеше, беше Едвалт, в Маркенет. А след това си помисли, че не знае какво е станало с Хава и Хату — нищо не бе чул за тях. Пленени най-вероятно, помисли си и умът му отново се върна към предстоящото. Харесваше младата двойка, купила хана на бащата на Гвен, но не му бяха чак близки приятели. Все пак се зачуди какво ли се е случило с тях.
Хава огледа платната и прецени, че са опънати както трябва и че екипажът си върши работата добре. Беше се съсредоточила върху преминаването през плитчините, защитаващи Светилището на Огнената гвардия, в продължение на ден и половина, но преди няколко минути се беше откъснала от подводния лабиринт от рифове, плитчини и пясъчни наноси, които обкръжаваха острова, и бе поела към Маркензас. Беше дълъг преход с попътен вятър, тъй че щяха да са нужни малки промени, докато минеше повече от половината път до крайната им цел.
След като нямаше нещо важно, с което да се заеме, мислите ѝ се върнаха към последните два дни с Хатушали. Тревогите ѝ за времето, което бяха прекарали заедно, се усилваха. Той беше изцяло зает с проучванията си, до степен на обсебеност. Тя знаеше, че това е в характера му, но за първи път, откакто бяха още деца, се чувстваше пренебрегната от него.
Сабиен се приближи до нея и каза:
— Всичко е наред, капитане. Защо не си починеш? Мина повече от ден, откакто тръгнахме.
В смеха ѝ имаше повече ирония, отколкото веселие.
— Понякога ветровете помагат, а понякога не.
— Така си е — отвърна широкоплещестият бивш зидар. Повечето мъже от екипажа изглеждаха дребосъци пред него. Хава се чувстваше съвсем мъничка, когато застанеха един до друг. Все пак той изпълняваше заповеди без колебание. След като предшествениците му бяха поели командването на кораба, който тя бе пленила, Сабиен бързо се беше издигнал от освободен затворник до неин първи помощник.
— Все още не ни стигат хора за дълго пътуване, тъй че очаквам повечето от нас да не си доспиват по пътя.
— Още не си назначила втория помощник — напомни ѝ той.
Хава поклати глава. Негласната политика на един екипаж беше подобна на онова, което бе виждала в бандите на Коалтачин — тях ги наричаха екипи. Правеше я по-несигурна, отколкото ѝ харесваше. Ревност и съперничество можеха да отровят един екипаж толкова бързо, колкото развалена храна. Ако избереше неподходящия човек…
— Имаш ли някого наум? — попита Хава.
— Честно казано, Вилем, когото взехме в Порт Колос, има данните за чудесен моряк, но мъжете никога не биха приели заповеди от толкова младо момче.
— Тогава кой?
— Може би Глин. Той е от Порт Колос, има много опит и познава водите наоколо по-добре от всеки друг. Не мисля, че би могъл да командва кораб, но става да наглежда нещата, ако и двамата сме на брега.