— Познаваш ги всичките по-добре от мен — каза Хава. Предвид това, че беше жена, беше предпочела да не е прекалено фамилиарна с екипажа — не искаше да окуражава нежелана близост. Може би ако изобщо имаше стабилен екипаж, без всичките тези промени… Улови се, че мисли за себе си като за капитан по призвание, а за постигане на един стабилен екипаж щяха да трябват месеци, може би дори години. Това добави още един проблем за обмисляне в преценката ѝ за връзката ѝ с Хатушали.
— Капитане? — каза Сабиен, понеже Хава се унесе в мислите си.
— Да, той става — каза тя. — Прати го тук горе, после ще хапна някой залък и ще легна да си почина малко. Събуди ме по залез-слънце. Искам да видя дали онова, което каза Катариан за разположението на звездите, е вярно. Друго е, когато не се е надвесил над рамото ми и да ми сочи всичко.
Сабиен се засмя.
— Мисля, че ще се оправим. Северна Тембрия е ужасно много суша, за да я пропуснем. Ако отидем прекалено далече на север, ще стигнем до леда. После обръщаме на юг и покрай брега! — Опита се да го каже уж на шега, но виждаше, че Хава е притеснена.
— Не се безпокой — каза тя също толкова безгрижно. — Просто съм уморена. Тъй че доведи Глин и това ще е краят на вахтата ми.
Той вдигна ръка към челото си, което минаваше за поздрав сред екипажа. Заслиза към главната палуба, а Хава се опита да върне мислите си към притесненията за Хатушали, но откри, че е твърде изтощена.
А и доколкото познаваше съпруга си, сега той сигурно бе заровил нос в някоя дебела книга или спореше за нещо с Бодай. Сигурно беше забравил, че тя не е до него.
Деклан лежеше на една страна, свил колене към гърдите си, мечът му в ножницата бе изпънат нагоре в свивката на ръката му, дръжката забита в песъчливата почва чак до предпазителя: служеше за опора на импровизираната палатка, която всъщност бе един голям халат, за да му осигури нужната сянка през най-горещите часове на деня. Халатът бе на един мъж, умрял преди два дни, чието име Деклан така и не беше научил.
Деклан имаше опит като ковач. Беше понасял часове горещина в ковачницата, но винаги знаеше, че има обилие от кладенчова вода наблизо, която можеше да изпие, щом се наложеше, а и прохладният въздух бе само на няколко стъпки извън вратата на ковачницата дори и в най-горещите летни дни в крайморското селце Онкон.
Тази жега не приличаше на нищо, което можеше да си представи преди да прекрачат границата на Горящите земи. Деклан дишаше бавно, като се мъчеше да съхрани енергия, докато вълни от зной се изливаха над него. Задрямваше за по няколко минути, но беше тревожен сън, образи и звуци в ума му го стряскаха и будеха; нещата не трябваше да тръгнат така, мислеше си смълчан и измъчен.
Безмълвието на стаения въздух се накъсваше понякога от лекото помръдване на някой от мъжете, наместил се в импровизираната си палатка или сепнал се в неспокойната дрямка. Липсата на вода и умората взимаха своята дан. Неколцина от местните като че ли можеха просто да седят без сянка или просто да останат прави.
Деклан беше изгубил усета за време без познатите му напомняния къде се намира слънцето в небето, удължаването на сенките, обичайните промени в хиляди дребни подробности, по които можеше да разбере кога ще дойде залезът. Тук беше продължителна жега, после къса вечер, след това дълбока тъмнина, докато изгрееше луната. Изгарящата дневна жега отстъпваше място на хлад, но все още беше задушно или ако вятърът се усилеше, можеше да стане режещо студено. Тази пустиня беше безмилостна.
Останките от четата на Богартис бяха потърсили заслон в най-дълбоката част на една падина откъм сенчестата страна на висока дюна. Сянката беше оскъдна, спускаше се бавно, за да покрие мъжете, присвити в малките си палатки, и не предлагаше много облекчение от жестокия зной.
Бенруф беше повел бягството им от Ейбала. Нападението бе дошло, докато четата на Богартис се бе разпръснала между три малки хана, тъй че почти половината от мъжете бяха загубени преди Богартис, Деклан и другите да успеят да минат през южната порта.
Деклан помисли за скритата цел на мисията им. Богартис беше пръснал доста пари и бе предупредил хората си да мълчат за нея и да останат с версията, че набират бойци за предстоящата война с онези, които бяха унищожили западното крайбрежие на Северна Тембрия. Сега мисията да съберат големи количества от специалния пясък се бе оказала пълен провал и само оцеляването бе от значение. За миг Деклан помисли, че огромната пясъчна шир във всички посоки е най-мрачната ирония.