„Бригида“ трябваше да е зареден с провизии за връщането на север. Деклан нямаше никаква представа дали корабът е успял да отплава и да се измъкне от атаката, или е бил пленен. Поклати глава. Предвид мястото, където се намираше сега, да мисли за нуждата от кораб обратно до баронството беше меко казано ненавременно.
Промени леко позата, като задържа импровизираната палатка около себе си, понеже пясъкът беше твърд и не предлагаше много удобство. Усети, че очите му изпърхаха, сякаш бе на ръба на заспиването; нищо повече не искаше, освен да плисне няколко шепи студена вода на лицето си. Единствената вода, с която разполагаше, беше полупразен мях, който бе взел от седлото на коня си, лежащ мъртъв на два дни зад тях.
Конете бяха залитали и Бенруф и двама от хората му им бяха показали как да ги убият възможно по-безболезнено, и настояха да изпият толкова кръв, колкото могат, за да задържат за по-дълго водата, която носеха. Колкото и отвратени да бяха Деклан и другарите му да го направят, то вероятно беше спасило живота им, тъй като водата, която носеха, щеше да стигне най-много за два дни.
Щом клепачите му се отпуснаха, започна да търка с ръка лицето си. Сухата му мазолеста длан не донесе много облекчение, макар че движението го пооживи. Деклан се въздържа да попита Бенруф колко още остава до залеза. Знанието с нищо нямаше да облекчи неудобството му.
Замисли се за неизвестните трудности, които му предстояха. Да разчита на непознати за живота си беше притеснително. Все пак Бенруф и приятелите му бяха в същото положение и предателството едва ли беше риск, макар провалът и смъртта да бяха.
Битката бе дошла неочаквано и той все още трудно разбираше какво се беше случило. Бенруф беше предположил, че воините от Граничните племена се преселват поради натиска от бягащите на юг от кралството Зиндарос. Ако набезите от Северна Тембрия бяха разорили достатъчно селища и градове по крайбрежието, бягащите войници и безброй цивилни нямаше къде да идат. Зиндарос бе раздвоен от висока планинска верига, която откъсваше западната третина от останалото, освен един тесен проход между северозападните подножия и морето. Юг щеше да е единственият им път за бягство, към планинската верига на Граничните племена, и те щяха да са принудени да мигрират към Горящите земи или на югозапад към Ейбала.
Деклан се унесе. Събуди се стреснато, когато нечия ръка го докосна по рамото.
— Време е — каза Бенруф.
Деклан измъкна меча си и понечи да се изправи. Бенруф го хвана за ръката да му помогне и рече:
— Внимателно. По-слаб си, отколкото си мислиш.
Деклан кимна. Ковачът, станал наемник, огледа наоколо и видя, че другите също излизат изпод саморъчните си заслони. Погледна на запад и видя, че слънцето вече се е спуснало ниско в небето, смесица от оранж, синьо и мастиленосиньо. В Онкон щеше да се е обзаложил, че се приближава буря, но тук…? Един порой щеше да е добре дошъл, но се съмняваше, че дъжд ще стигне толкова далече навътре в сушата.
Сушата, помисли си. Брегът бе лишен от питейна вода, а един дълбок процеп на миля на юг от Ейбала предотвратяваше всякакъв опит да се продължи по-далече в онази посока. След като самият град беше завзет от племенните воини, бягство на изток в Горящите земи се бе оказало единственият им избор.
Процепът рязко беше завил на север, което ги бе принудило да се бият в бяг с малка банда племенни воини, които ги бяха догонили в търсене на мъст за убийството на главатаря им. Един от хората на Бенруф беше паднал, но бяха задържали нападателите зад себе си за близо час, преди цепнатината в земята да извие на изток, а след това на юг. Сякаш знаейки колко малко им е водата, преследващите ги воини обърнаха и оставиха на пустинята да ги накаже.
С всеки час отворът в земята се разширяваше и ставаше все по-дълбок, докато се превърна в широк каньон. Бенруф го нарече Раната на Гарн и каза, че продължава на стотици мили на югоизток, пресичайки Безкрайната пустиня. Според простолюдието пустинята се простираше през целия южен континент и свършваше на бреговете на Островното море, граничейки с кралството Метрос от другата страна на Великите Южни планини.
С две думи, нямаше безопасен изход.
— Кладенецът е на един ден оттук — каза Бенруф.
— Дано да е — отвърна Деклан. Гласът му прозвуча като на жаба, изкрякала в ухото му.
Бенруф сви рамене.
— Ще е така, както боговете пожелаят, приятелю. Кладенецът или ще има вода и ще оцелеем, или няма да има и всички ще умрем.
Деклан погледна другите, вече само шестнайсет всичко, и им махна да го последват. Повлякоха се след вещия в пустинните неща наемник.