Сухият вятър ги жилеше с песъчинки. След тътренето през накъсаните дюни и наветите с пясък падини всички бяха останали без крака. Ако не намереха скоро подслон и вода, всички щяха да измрат в зноя на следващия ден.
През няколкото дни вървене през тази пустош Деклан беше разбрал, че надигащият се вятър е предвестник на изгрева. Небето на изток вече изсветляваше. Прецени, че имат може би половин час, преди слънцето да се вдигне, и може би още час, преди денят да стане твърде горещ, за да могат да вървят.
— Колко още? — попита той Бенруф и гласът му прозвуча хриплив и немощен в собствените му уши.
— Скоро — последва също толкова немощен отговор и Деклан за миг спря, осъзнал, че се е тътрил, без да мисли, умът му беше почти изключил, докато просто влагаше цялата си енергия, за да се движи напред в тъмното, оставил примирено Бенруф и спътниците му да водят. Допусна, че се насочват по звездите като моряци, тъй като в тази пустиня нямаше никакви земни ориентири, дори на дневна светлина.
Щом небето изсветля, Деклан видя как изкривеният пейзаж се разкри, първо като неравни кръпки сива сянка, след това се открои по-бавно в по-подробни очертания на скала, широки ивици втвърдена пръст, пясъчни могили и дълбоки падини.
— Там — каза Бенруф и Деклан видя напред наклон, който сякаш се уширяваше, докато се приближаваха. Спря за миг да се огледа и преброи. Двама души по-малко от предния ден. Не можа да се съсредоточи достатъчно, за да определи кой липсва, просто по залез-слънце бяха шестнайсет. Сега бяха четиринайсет. Беше твърде изтощен, за да изпита нещо към останалите да лежат по очи в пустинята.
Наклонът се превърна в спускаща се падина, която се разширяваше. Поеха надолу и започнаха да се провират предпазливо между скалите. Някои от мъжете залитаха и падаха и се налагаше да им помагат да се вдигнат на крака. Деклан знаеше, че им остават едва няколко часа, преди да станат твърде слаби, за да се движат. Каза им:
— Ако ви е останала дори и една глътка вода, изпийте я сега.
Вдигна меха си, влажен на допир и издут, когато бе пълен, но сега — сух и почти празен. Дръпна запушалката, обърна промазаната платнена торба и бе възнаграден с няколко жалки капки топла вода. Все пак и те бяха добре дошли и за кратък миг го споходи колеблива надежда.
— Не ги захвърляйте — каза Бенруф. — Ще трябва да ги напълним, преди да се опитаме да намерим безопасен изход оттук.
Деклан кимна и мълчаливо се запита дали боецът от Зиндарос казва, че водата е наблизо, или просто се опитва да повдигне малко духа им, да изтръгне още няколко мили от тези издъхващи мъже. Реши, че е все едно — или щяха да стигнат до вода, или не.
Дълбоката просека ги предпазваше от издигащото се слънце, докато лъкатушеха надолу. Навлязоха в широко дере. Сянката беше добре дошла и като че ли им даде още сили. След по-малко от миля дерето се превърна в дълбока клисура — двете ѝ страни се издигаха на над сто стъпки над главите им. Деклан можеше да види наслояванията на стените и намеци за нещо, което реши, че е никел или желязна руда, няколко жилки жълто, което можеше да е злато или по-вероятно пирит. Вниманието му се съсредоточи, защото ако тук наистина имаше пирит, бе възможно да има и въглища.
Мисълта му се стори нелепа и той се изсмя на глас, макар звукът да излезе по-скоро като дрезгав грак.
Бенруф го погледна през рамо.
— Нещо смешно ли?
Деклан поклати глава.
— Някои навици… просто трудно се превъзмогват, предполагам. Гледам тези стени и се чудя колко ли желязо и въглища са заровени тук.
Чу как Сиксто зад него промърмори:
— Не е най-добрият ми избор на място да си вдигна ковачница.
Деклан понечи отново да се изсмее, но от устата му наново излезе не повече от сух грак.
Слънцето се издигна и прехвърли ръба на ставащата все по-дълбока клисура. Миг след това Деклан усети нещо, което го накара да замръзне. Въздухът се бе променил!
— Напред! — каза Бенруф.
Деклан погледна над рамото на воина, който закрачи уверено и по-живо, отколкото мислеше, че е възможно, и видя напред смътна зеленина. Имаше растителност в далечината, а това означаваше вода!
Сякаш безшумна вълна се разля и всички мъже забързаха, затичаха почти, доколкото можеше, по трудната за вървене осеяна с камънаци земя. Стигнаха до по-равен участък и още по-натам до ушите им стигнаха звуци, които ги съживиха: птици! Птици пееха там, чуруликаха весело.
Дълбок прорез в земята забави спускането им за малко, а после навлязоха в уширяващ се каньон и видяха долу върхове на дървета, и усетиха как въздухът се разхлади: каньонът се извисяваше от двете страни, за да приюти тази невероятно малка гора, освен за няколко часа слънце на ден.