— Ако искаш да останеш скрит — каза Бодай, — съветвам те да се въздържаш да мляскаш. Точно този вид портокал е с много остър аромат. Можах да го помириша чак оттук.
— Огладнях — каза младежът. — Искаш ли?
— Да, моля. — Бодай се смрази. Този разговор му навя отдавна забравени спомени: как още когато много млад беше срещнал един странник, който промени живота му.
Младежът смъкна пътната торба от рамото си, бръкна вътре, извади един портокал и го подхвърли на Бодай.
Вместо да отхапе, Бодай го огледа внимателно.
— Не съм виждал точно от този плод от… трийсет години?
— Нима? — попита непознатият. Дръпна стола на Хату от масата и седна на него.
— Този сорт не се намира наоколо.
Младият мъж се отпусна на стола.
— Портокалите за мен общо взето са едни и същи. Май си спомням за едни големи някога, с тъмна плът, почти червена. Много бяха вкусни.
— Тях не съм виждал — каза Бодай. — Този откъде го взе?
— От същото място, откъдето взех предишния — последва неуслужливият отговор.
— Мъжът, който ми даде онзи, преди години, беше чужденец, от много далече.
— Това ни е общото. Или може би съм същият странник.
— Не изглеждаш достатъчно стар, за да си бил тъдява преди трийсет години, още по-малко да разправяш чудни истории за далечни светове. Също тъй си малко по-висок, а и той не беше рус и със светла кожа.
Младият мъж извади друг портокал от торбата си и започна да го бели.
— Външността може да лъже. Определено съм по-стар, отколкото изглеждам. — Челото му се намръщи. — По-стар съм, отколкото помня, тъй че може би онзи наистина съм бил аз — добави и извърна поглед за миг. После сви рамене. — Или може би е бил някой друг. Трудно е да се разбере понякога.
— Какво те води тук… и между другото, как стигна тук, ако не си дошъл на някой от корабите ни?
— За последното, качих се на борда, когато онази жена Хава спря да зареди вода и храна в Елсобас. Беше спасила още хора и беше почти привършила и двете. В екипажа ѝ се бяха събрали достатъчно непознати, тъй че беше лесно да се кача на борда. И също така лесно беше да се измъкна с новодошлите до Светилището. Колкото защо съм тук, тук съм, за да помогна.
— Да помогнеш с какво?
— С момчето Хатушали, разбира се. Той е прокълнат.
Бодай кимна замислено.
— Проклятието на Огнегривите. Да, ужасни неща ще сполетят всеки, който му навреди.
— Като гледам колко хора се стараят да го намерят и убият, това проклятие не се е разчуло много, боя се. Не, изразих се преувеличено. Имах предвид, че е прокълнат с дарба, която не иска. Чух го да казва, че притежава сили, които не са обуздани с обучение и са опасни. — Посочи Бодай с пръст. — Ти се опитваш да му помогнеш, но се трудиш напразно.
— Не знам какво правя — съгласи се Бодай.
— Точно затова съм тук.
— Ще го учиш за магията ли?
— Богове, не — последва отговорът. — Двамата с него рано или късно ще се срещнем, но не скоро. Това е за доброто на всички. Не, ще ти помогна да направиш това, което правиш най-добре — да обучаваш.
Бодай се отпусна.
— Което правя най-добре… Странникът, за когото споменах, ми каза, когато бях много млад, че учителството би било това, което правя най-добре. Готвех се да стана лечител, когато той промени живота ми. — Помисли дълго над това, след което попита: — И как предлагаш да правя това?
— Дълги дни занапред, приятелю — отвърна русокосият младеж. — След вечеря двамата ще се срещнем и ще ти дам указания за следващия ден. Някои неща ще тръгнат лесно, но за повечето ще отнеме време, тъй че ще се виждаме много в предвидимото бъдеще.
— Защо? И защо трябва да се доверя на някой, който… току-що се появи? — Бодай посочи полуизядения портокал, който бе оставил на масата пред себе си. — Появяваш се със знание, което би трябвало да е извън разбирането ти, и очакваш от мен доверие?
— А ако ти кажа причината за неговата неспособност да чете текстове, които е могъл да прочете само преди няколко дни?
— Това би било просветляващо — отвърна Бодай.
— Чух историята с него, как е подпалил кораб в морето, от екипажа на Хава, и след това наблюдавах малко как се бори с четенето, след като преди това думите са му идвали без усилие. В тези действия има едно общо нещо.
— Кое е то? — Бодай се наведе напред в стола си, любопитството му се беше изострило.
— Магията подейства, когато той не мислеше. Просто действаше.
— Нима? — възкликна Бодай.
— Според всички описания той е спасил екипаж от нападателите азанти и само като погледнал една книга на пода, могъл е да я разбере.