— Значи, полага твърде голямо усилие?
— Не е нужно изобщо. Трябва просто да се научи как да го прави, без да се опитва.
— И как човек постига този странен резултат без усилие?
— С време и практика.
— Много ме заинтригува — каза Бодай. — Какво ти е името?
Мъжът помълча, кривнал леко глава, сякаш се вслушваше или се опитваше да си спомни нещо, после се засмя и рече:
— Не съм сигурен. Имал съм… доста.
— Не мога да те наричам Непознатия.
Младият мъж се отпусна в стола.
— Имената са странно нещо. — Помълча малко замислен. После каза ведро: — Наричай ме Натан.
Бодай забеляза някаква дървена тръба, стърчаща от торбата на странника.
— Музикант ли си?
— Явно — последва отговорът. Младежът бръкна и извади дървена флейта. Изсвири няколко ноти, весела мелодия, после спря и прибра флейтата в торбата.
— Буре — каза Бодай. — Нея бях чувал, откакто за последен път посетих Итра. Едно трио, на централния пазар… — За миг се замисли за всичко, което бе изгубено с унищожаването на Итракия.
— Може би точно там я чух.
Бодай се канеше да възрази, предвид явната младост на госта, но реши, че е чул достатъчно, за да приеме, че този младеж навярно е много по-стар, отколкото изглежда. Говореха си за магия в края на краищата и в този момент Бодай осъзна, че да е отворен за всякаква възможност е най-добрият му избор.
— Е, откъде започваме, Натан?
— Толкова много неща, толкова много места за започване. — Скръсти ръце и замълча, отново някак потънал в размисъл. Когато Бодай понечи да повтори въпроса, Натан попита:
— Какво знаеш за звездите?
Бодай се сепна.
— Звездите ли? Какво по-точно?
— Точно това попитах: какво знаеш?
— Те са точици светлина в нощното небе и ако знаеш техните фигури, можеш да направляваш кораб или да прехвърляш открити равнини, като си намираш пътя по тях.
— Добре — каза Натан. — Нищо не знаеш. Да започнем оттук.
Деклан се беше примирил с реалността на това, че вече предвожда тази обща чета наемници. Все още мислеше за нея като за четата на Богартис, но съзнаваше, че това е негов дълг, поне докато намереха безопасен път към дома… Изпита внезапна силна болка при мисълта, че „домът“ можеше да е навсякъде. След унищожаването на Онкон и Хълма на Беран нямаше никакво място, където да отиде „у дома“, а нямаше никакво желание да се привърже към друго. Все пак да опази тези хора живи беше задачата му и той щеше да направи всичко възможно, за да я изпълни. Тъй че чувството му за бездомност щеше да се остави настрана. Щеше да ги отведе обратно в Маркенет, ако бе възможно, и след това щеше да изостави войнишката служба, да се върне към ковашкия занаят и да кове оръжия с Едвалт, дори и да се върнеше без скъпоценния пясък. Оръжията, които щеше да направи, можеше и да не са от кралска стомана, но щяха да са най-добрите, които можеше да изкове.
Наемниците бяха опитни в събирането на продоволствие и когато нападнеха селище, можеха да намират скрити ценности дори и в хитроумни скривалища. Домашни животни, складирана храна, скрити мазета: всички те бяха нещо познато за наемните мечове. Това, от което сега се нуждаеше Деклан, бяха ловци, трапери и рибари. С риболов той можеше да се оправя, но останалото?
— Да има тук опитен ловец? На водни птици? Трапер?
Огледа лицата на останалите мъже от четата на Богартис: братята Сойер Джак и Мик, Тоомбс, Били Джей и Сиксто. Джакомо беше пил прекалено от езерцето — заспа и през нощта умря.
От групата на Бенруф оставаха шестима, имената на някои от които все още не знаеше, но до края на това пътуване щеше да се постарае да ги научи. Един от мъжете на Бенруф, стрелец, вдигна лъка си и рече:
— Аз съм добър ловец. Но досега не съм видял никаква следа от големи животни. Малки признаци — да, може би маймуни по дърветата, но нищо, което може да изхрани… — Озърна се и преброи. — Единайсет души.
— Името ти?
— Себастиян — каза стрелецът.
— Още някой да проследява и да чете следи? — попита Деклан. Някои промърмориха „не“, други поклатиха глави.
— Себастиян, поеми челото.
Стрелецът преметна лъка си и застана до Деклан.
— Може да не сме първите хора, намерили това място, тъй че ще трябва да сме бдителни. Себастиян ще отваря път или ще ни намери пътека на дивеч и продължаваме да търсим, докато намерим храна, или умираме от глад. Но поне никой няма да умре от жажда.
Мъжете приеха заповедта му и започнаха да се подреждат в колона.
— Стойте нащрек и вървете тихо.
Бяха едва на западния край на големия каньон и той се уширяваше, докато се спускаха.