Сутрешната работа се проточи дълго.
Най-сетне, след като свърши и последната точка за обсъждане, Нестор стана и обяви, че заседанието е закрито, и лордовете на Прайдовете напуснаха в ред, обратен на пристигането си.
Докато минаваха през вратата, Тарквен видя, че по-низшите водачи на Прайдове се събират на групички, изчаквайки думата на някои от по-могъщите водачи, с които бяха съюзени. Двама по-млади мъже се насочиха към него, но Тарквен им махна да го изчакат. Обърна се и улови погледа на Юриас.
Водачът на Тигровия прайд кривна глава въпросително, след което закрачи към по-старшия си съперник. Когато се доближи, Тарквен каза:
— Обади се, когато имаш време.
Юриас помълча за миг, след което отвърна:
— Както благоволиш.
— Ще се задържа за малко, след това ще обядвам. Ще ми направиш ли компания?
— Да — каза възрастният мъж. После се обърна и подкани малката си група блюдолизци да го последват.
Тарквен се овладя и потисна надигащия се в него гняв. Отне му само миг, но го усети като дълга борба. Беше се борил с това, което виждаше като своя слабост, през целия си живот и макар яростта все още да кипеше под повърхността, само неколцина най-близки хора знаеха за този продължаващ конфликт. Пое си дълбоко дъх и с едва доловимо кимване подкани следовниците си да напуснат. Личната му охрана го обкръжи и го придружи до покоите му, където щеше да приеме лорда на Тигровия прайд.
Докато крачеше по коридорите, Тарквен премисли възможностите си. Вече бе известил всички свои доверени агенти в Граничните пристани да започнат да разпитват кой би могъл да е толкова дързък да плени кораба му съкровищница и да издирят кой стои зад превземането на „Кралицата на бурите“, най-чудесния кораб, който азантите бяха построявали. Нямаше никакво доказателство, но той усещаше, че виновниците са едни и същи, и това подозрение подхранваше усилващото му се безпокойство.
Противникът бе неизвестен и това го тревожеше. Много.
Тарквен посрещна Юриас сърдечно и го покани с жест да седне до него на плюшения килим. Двамата бяха сменили тежките си церемониални халати с леки дълги до бедрата туники с къси ръкави и дълги до коленете торбести панталони, предпочитани по това време на годината.
Ниската маса бе отрупана с ястия, идеални за горещото време: охладени меса, сирена, мариновани зеленчуци, пресни плодове и метални кани с изстудена вода.
След като слугите приключиха с поднасянето на блюдата, Тарквен ги освободи. Щом двамата водачи останаха сами, Юриас заговори:
— Колкото и да съм доволен от този разкошен обяд, мога само да заключа, че слуховете за загубата на твоя кораб съкровищница са верни.
— На шпионите си вярваш — подхвърли с тъжна усмивка Тарквен.
— Едва ли са нужни шпиони, когато улиците гъмжат от слухове — отвърна Юриас. — Явно не знаем подробности колко голяма загуба представлява това, но както вашият Прайд бе основният архитект на онова нападение на Северна Тембрия, така и понасяте тежестта на разхода.
Тарквен сви рамене в знак, че се е примирил с нещастното събитие.
— Макар загубата на кораб съкровищница да е достойна за съжаление, загубата на „Кралицата на бурите“ поражда по-голяма загриженост.
Юриас кимна, после попита:
— Кой би дръзнал?
— Точно това е въпросът, нали?
Двамата замълчаха за миг, замислени за огромната важност на този въпрос.
Юриас сниши глас и отрони:
— Откакто Тъмните господари се смълчаха… — Остави изречението недовършено.
Тарквен се усмихна.
— Повече от столетие е минало и все още шепнем името им.
Юриас се усмихна насила.
— Навик. Дядо ми ми разправяше истории за хора, споменавали името им, и как изчезвали пред очите на околните.
— А майка ми ми казваше, че ако не си доям храната в чинията, ще дойде едно ужасно същество и ще ме отвлече, след като си легна да спя. — Усмивката на Тарквен се разшири. — Сто години и малко повече — и всичко се е променило, без да знаем защо.
— И все пак живеем в ежедневен страх, че Тъмните господари могат да се върнат също толкова непредизвестено, колкото и са си отишли.
— Дано този ден никога да не дойде — каза Тарквен. — Все пак много от това, което правим в ежедневния си живот, е обусловено от този страх.
— Помня как дядо ми разказа на баща ми и мен историята, която баща му бил разказал за деня на отплатата, когато жертвите били отведени до ямите за заколение за Ритуала на умилостивяването, но Тъмните господари не се появили. Чакали цял ден и цяла нощ, след това се върнали на следващата заран, в смут и страх. — Лицето му беше спокойно, но Тарквен долови затаения страх, който всеки човек, от лорд на Прайд до роб, изпитваше при споменаването на Тъмните господари. — Но ти не ме покани тук, за да говорим за древни ужаси.