От малка Хава не познаваше усещането за „дом“. Баща ѝ набързо я беше отпратил като една уста по-малко за хранене, тъй че най-близкото място до „дом“ беше школата, където се бе учила как да служи на Коалтачин, редом със своя приятел, вече съпруг, Хатушали и други деца. Коалтачин беше мястото, където се бяха учили да убиват, крадат и шпионират за едно тайно общество на престъпници и професионални убийци. Споделяли бяха странното качество да са част от по-голямо цяло, може би „семейство“ в известен смисъл — виждала беше семейства в пътуванията си, тъй че приемаше своето като странно и чудато според повечето мерки — но нито едно от тези места не беше „дом“.
Все пак с това място тук се свързваше нещо, което се усилваше в нея, макар и за толкова кратко време, може би като с Хълма на Беран. Там двамата с Хату бяха живели в относителна безопасност. Или поне до ужаса на нападението, унищожило градчето.
Раздялата със съпруга ѝ ѝ беше дала да разбере, че преструвката ѝ, че е негова съпруга, се е развила в чувството, че е негова съпруга. Въпреки че никога нямаше да приеме заповеди от него така, както бе виждала в пътуванията си да правят много жени, отстъпващи пред мъжете си. Най-малкото се чувстваше по-близо до него от който и да е мъж, когото бе познавала, и поради това намираше секса с него за много по-удовлетворителен. Беше лягала с няколко момчета, мъже и няколко жени по време на обучението си. Много от това беше приятно, дори забавно понякога, а в най-лошия случай се бе научила как да изтърпи всичко, от неопитност до насилие в случай че сексът се окаже нужен като част от мисията ѝ.
С Хату беше различно. Не бе успяла напълно да разбере какво означава това. Просто беше по-добре, отколкото с други мъже, но каквато и да бе причината, смяташе да го вкара в леглото им веднага щом се изкъпе.
Катариан стоеше на кея и махаше за поздрав. Хава се усмихна, докато нареждаше да привържат кораба, и се обърна към първия си помощник Сабиен.
— Свали първо пътниците. След това почистете и разпусни мъжете. Да занесат буретата ейл в общата трапезария и да отворят едно. Заслужили са си го.
— Да, капитане — отвърна бившият зидар.
Хава го изгледа в гръб, щом той тръгна по палубата. Потисна смеха си. Сабиен рядко ревеше заповеди, предпочиташе да ги предаде с приглушен тон. Повишаваше глас само при бурно време или когато викаше на екипажа горе. Тази предпазливост вероятно произтичаше от първото им измъкване от плен и тя не възнамеряваше да променя навика му. Сабиен бе израснал в толкова стабилен помощник-капитан, колкото бе могла да се надява. Беше се издигнал до първи помощник, след като бе дала на предишния си помощник-капитан, Джордж, командването на втория боен кораб, който бяха завзели, докато бе закотвен на път за дома. Казваше се „Корсарят на залеза“ и беше по-стар от „Кралицата на бурите“ и по-бавен. Очакваше Джордж да се прибере в пристанището по залез-слънце.
Напусна квартердека и слезе на кея, където чакаше Катариан. Той вече не се прикриваше като просещ монах от Ордена на Татан Предтечата, тъй че беше престанал да бръсне главата си и сега изглеждаше малко по-стар с видимо побеляващата си кафява коса.
Отначало тя се бе разгневила заради участието му в отвличането на съпруга ѝ от градчето Хълма на Беран, но след многото бежанци, на които се бе натъквала от нашествието на западния бряг на Северна Тембрия, накрая бе разбрала, че отвличането като нищо може да е спасило живота на Хатушали. Започнала беше дори да цени хладния остър ум на Катариан.
— Успешно пътуване, разбирам — каза той с усмивка.
— Много. Онези… Е, трудно можем да ги наречем земни ориентири, нали? Морски знаци? Все едно, право през Булото, после онези промени в цвета на водата се проследяват съвсем лесно, след като си плавал през тях и знаеш какво да търсиш.
— Було ли? — попита Катариан.
— Булото мъгла около този остров.