Катариан кимна, но не каза нищо.
— Освен това — добави тя с раздразнение — Бодай го задържа с проучванията от зори до здрач, тъй че бездруго едва мога да го видя, когато съм тук. — Изражението ѝ издаваше смесица от раздразнение и безпокойство. — Чувствам, че нещата помежду ни се променят, но…
Катариан я докосна успокоително по рамото.
— Промените ще са такива, каквито вие двамата решите. Мога само да си представя колко трудни са тези разделяния за двама ви. Били сте заедно още от деца.
— „Трудни“ не е точната дума. — Хава се намръщи. — Тези негови проучвания, когато ме няма, са едно… — Сви рамене. — Но когато съм тук, са…
— Необходимост — прекъсна я Катариан. — Допускам, че ти е говорил за инцидента на кораба? Когато доплава тук първия път?
Тя въздъхна.
— Да. Даде ми ясно да разбера, че без обучение представлява опасност за всички нас, дори за самия себе си. Но не разбирам напълно.
— Бодай може да обясни надълго…
— Тягостно дълго. — Хава се засмя. — Много тягостно.
Катариан също се засмя.
— Да, но е задълбочен. До Хатушали магията беше сфера само за жени. Не мога да схвана идеята за тези сили. „Магията“, ако щеш, беше нещо чуждо за мен, докато не станах част от Огнената гвардия, тъй че разбирам съвсем малко. — Сякаш се бореше да намери подходящите думи. — От това, което ми е казано, мисля, че мъже със… способност? Сила? — са били… проводници, свързващи по някакъв начин с… „магия“. Но само жени са могли всъщност да боравят и използват тази сила. — Извърна поглед над пристанището. — Точно затова е толкова съдбовно важно, че тъкмо родословието на Огнегривите притежаваше тази сила. Тяхната магия идваше през мъжете, а омъжената дъщеря имаше деца без… — Той сви рамене. — Не знам как да го обясня.
— Хату обясни каквото можа. Той също не го разбира, а доколкото виждам, не съм сигурна дали и Бодай го разбира. — Хава си пое дъх и погледна Катариан в знак, че тази тема е приключена. — Сега ще се погрижа за укрепването на кораба, после почистване и ще изтръгна мъжа си от хватката на Бодай!
Катариан се засмя.
— Желая ти късмет.
Тя се намръщи.
— И на двама ви — бързо добави той. — Но най-вече на Бодай.
Тя се изкикоти.
— Ще съм деликатна.
Разделиха се. Катариан се запъти към стаята си, за да се заеме със списъка с продоволствие, което им бе нужно, а Хава пое обратно към „Кралицата на бурите“ да се увери, че всичко е както трябва, преди да пусне екипажа в почивка.
Хату стоеше на върха на стълбата, на най-високата стъпенка, докато Бодай я държеше здраво. Хату се протегна колкото можеше по-високо, за да стигне до подвързания с кожа том на втория рафт над най-горния, и успя леко да го размърда с върховете на пръстите си.
— Тежък е — каза той, мъчеше се да диша спокойно и равномерно. От дете беше обучаван да пренебрегва височини и потенциално опасни падания, но тази стълба не беше най-здравата, на която се беше качвал, а подът долу беше каменен. Помисли си, че би трябвало да накара Бодай да намери по-висока, по-здрава стълба, ако искаха да стигнат до най-горния рафт.
— Можеш ли да го свалиш? — попита Бодай.
— Мисля, че да — отвърна Хатушали и избута тежкия том малко нагоре. Искаше да научи какво съдържа всяка книга, свитък, ръкопис, фолио или къс хартия с нахвърляни бележки, кой ги е написал и дали си заслужава да се проучат.
Бодай беше споменал, че макар да бил дошъл в Светилището преди години, всъщност имал бегла представа какво има в тази огромна библиотека — много от томовете бяха на езици, които не можеше дори да разпознае, още по-малко да разбере.
Поради възрастта и телосложението си той не се беше опитвал да стигне до книгите, разположени на двата най-горни рафта на главните етажерки, подредени по стените на няколкото стаи. Дори Хату беше сметнал това за предизвикателство, но беше намерил стълба и през последните няколко дни се беше заел със задачата да свали колкото може повече книги.
Вдиша дълбоко и се довери на Бодай, че ще държи здраво стълбата, докато се опитваше да се протегне колкото може повече. Избута леко и книгата малко се измести към него, но повече надясно. Бутна отново и книгата се измести, отново малко към него, но повече наляво. Редуването на тези бутания докара големия том почти в ръката му. Хату повтори движението, докато книгата вече надвисна достатъчно, за да усети, че се поклаща, и се приготви да я сграбчи.
— Хей, здрасти! — извика Хава от вратата.