Хату извърна рязко глава и усети как стълбата се люшна, след като Бодай също се сепна от неочаквания вик. Започна да се накланя назад и той разбра, че ще падне. Беше скачал от твърде много покриви, за да се поколебае. Скочи възможно по-далече от стълбата, претърколи се и се просна на пода с натъртено рамо.
Бодай наполовина отскочи, наполовина се хлъзна настрани, за да избегне и стълбата, и Хату да се срутят отгоре му, почти се катурна назад, но се задържа с протегната ръка, спипала най-близкия рафт.
Стълбата удари пода, а Хава се изсмя рязко на ефекта от поздрава си.
Хату ѝ хвърли учуден поглед, най-сетне осъзнал, че жена му се е върнала и е нарушила съсредоточаването му. Тъкмо бе започнал да се изправя, когато голямата книга, която се бе опитвал да вземе, започна да се хлъзга от лавицата.
— О, не! — викна Бодай като видя как тежкият том започна да пада.
Без да мисли, Хату се пресегна въпреки че това беше безсмислено — беше на пет-шест крачки от мястото, където щеше да падне книгата.
Изведнъж книгата спря да пада!
Хава и Бодай зяпнаха увисналия във въздуха том и очите им се ококориха от изумление. И двамата погледнаха Хату, коленичил на каменния под — дясната му ръка изпъната, с дланта нагоре, и леко трепереща все едно задържаше тежест. Неговите очи също бяха ококорени, а когато спусна ръката си, книгата също започна да се спуска. Когато опакото на дланта му опря на камъка, книгата бавно се смъкна един пръст надолу и всички чуха изтупването.
— Как го направи това? — промълви приглушено Хава.
Бодай пристъпи да огледа книгата, а Хату се надигна все едно коленичеше за молитва.
— Представа нямам.
И тримата бавно попиваха това, което току-що бяха видели. Най-сетне Хату се изправи, изтупа коленете си и каза:
— Е, значи се върна!
Усмихна се и тръгна към Хава, а тя се поколеба за миг, преди да пристъпи в прегръдката на мъжа си.
Отвърна му с бърза целувка и кратка, но силна прегръдка, след което каза:
— Значи, това правиш, докато аз съм в морето? Рееш книги във въздуха?
Той се засмя, но в смеха му имаше колкото веселие, толкова и загриженост.
— Не. Никога не бях правил нещо такова.
Бодай поклати глава.
— Добре поне, че не изгори библиотеката.
Хава изгледа мрачно стария учител на съпруга ѝ — изобщо не намираше тази забележка за смешна. Разговорът ѝ с Катариан само преди минути ѝ бе напомнил за риска, който Хату носеше както за себе си, така и за другите.
Бодай сви рамене и разпери ръце в признание, че шегата му е неуместна.
— Не е като това, което си мислиш, но понякога…
— Понякога има искри или малко пушек, — каза Хату, като се помъчи да го каже безгрижно.
Бодай реши да смени темата и попита Хава:
— Как беше пътуването?
— Пленихме един кораб и спасихме… Някъде петдесетина души. Може би повече.
Бодай кимна.
— Ще ги настаним и ще им намерим работа.
— Някои искат да си идат у дома — каза Хава.
— Ще говорим за това утре. Точно сега предполагам, че двамата бихте предпочели да останете насаме. — Махна с ръка да замълчат и добави: — Хату, ще продължим работата си утре сутринта.
— Ще дойда навреме — отвърна Хатушали.
— Но не прекалено рано — добави Хава натъртено.
Бодай вдигна ръце в жест на примирение.
— Нямам възражение.
Погледа ги, докато си отиваха, и огледа отново библиотеката, която бавно се превръщаше в това, за което бе предназначена — място за проучване и наука. Бодай въздъхна. Да, оправяше се, но имаше да се свърши още много.
Щом четата на Богартис прехвърли билото, брегът се открои пред очите им. Под тях лежеше пристанището на Торанда. Бяха пътували дотук от Маркенет. В далечината на югозапад можеше да види крайбрежната линия, извиваща се към залязващото слънце и чезнеща надалече. Отвъд градчето се простираше онова, което бе познато като Безкрайните дълбини. Явно не бяха безкрайни, помисли Деклан, след като някъде, на далечен бряг, живееха нападателите, които бяха убили жена му и приятелите му.
— Красиво е — каза Богартис.
Деклан кимна, усетил полъх на облекчение, за който бе сигурен, че и другите в четата споделят. Никой не беше знаел колко далекообхватно е било нападението на крайбрежието. Малкото съобщения, донесени от гълъби, бяха стигнали до барона точно преди четата на Богартис да потегли на тази мисия.
Порт Колос беше в димящи руини, както и по-големите градчета по крайбрежието, от него до малкия гарнизон на барон Дюмарш на север в сушата. Все още чакаха вест от конниците, пратени до по-далечните крайбрежни градчета.