– Татко – коригира го той.
Дрейвън се засмя колебливо.
– Благодаря,татко.
Баща ѝ се запъти към вратата, за да си върви.
- Хю?
Той се обърна с раздразнена въздишка.
– Виждам, че ще трябва да се упражняваш върху това обръщение.
– Ще работя по въпроса – обеща Дрейвън. – Но се питах кой беше онзи мъж, облечен в цветовете ми, когото уби.
Баща ѝ погледна към нея загрижено.
– Не си му казала?
– Не съм имала възможност.
Той кимна и върна погледа си на Дрейвън.
– Този, който носеше туниката ти, беше Найлс. А мъжът, в който заби кинжала си, бе братовчед му, Тийодор.
Дрейвън местеше погледа си между тях.
– Но защо?
– Според Джоан, той се оженил за нея, защото е искал собствеността ми – отвърна баща ѝ. – Финансовото му положение е било такова, че се е нуждаел от цялото ми богатство и не могъл да ме изчака да умра от естествена смърт. Тъй като не е имало как да ме убие, без да бъде обесен за убийство, той измислил план, за да ни постави в противоречие, така че ти да го направиш вместо него.
Дрейвън се намръщи.
– Защо не се е оженил за богата наследница или вдовица?
– Опитал се е, но тъй като не разполага с благоразположението на короната, никога не би могъл да получи одобрението на Хенри – баща ѝ стисна зъби и тя видя мъката, изписана на лицето му. — Бях такъв глупак. Приветствах сина, който не заслужаваше доверието ми и обърнах гръб на този, който е достоен за него.
– Твърде си суров към себе си, Хю.
– Татко! – отсече той.
Дрейвън го погледна развеселено.
– Татко.
– Добро момче, сега си почивай. Внукът ми има нужда от баща си.
Емили не можа да устои и подразни Хю.
– От къде знаеш, че ще е момче?
– След като имам само дъщери смятам, че Бог ми дължи едно момче.
Тя се засмя.
Хю им пожела лека нощ и след това ги остави сами.
Тя се обърна към Дрейвън и ахна, когато почувства лекото движение в корема си.
– Какво има? — попита той.
Душата ѝ се изпълни с радост.
– Бебето мърда. Просто го почувствах за първи път.
И за още по-голямо нейно удоволствие, Дрейвън ѝ отвърна с усмивка.
Епилог
Рейвънсууд, девет години по-късно
- Емили,помощ!
Тя се втурна в двора, водена от неистовия вик на Дрейвън. Емили спря, при гледката, която се разкри пред погледа ѝ. Съпругът ѝ бе заобиколен от четири момчета, които го налагаха с дървени мечове, докато друго висеше на левия му крак, а още едно се провисваше несигурно около шията му.
Тя се засмя.
– Това е по твоя собствена вина.
– И защо?
– От шест деца, не можа ли да ми дариш една-единствена дъщеря?
Дрейвън се засмя, а през това време Джейс се покатери нагоре по гърба му и уви тънката си ръчичка около главата на баща си, като я сложи над очите му.
– Мамо – извика шестгодишният Кристофър, потрепвайки с крак. – Не трябва да караш дракона да се смее. Това го прави по-малко свиреп.
– По-малко свиреп? – попита той, докато внимателно премяташе Джейс през глава и го остави да стъпи на крачетата си, а след това сграбчи Кристофър в ръцете си и започна да го гъделичка. – Ще ти дам аз на теб един свиреп дракон, дявол такъв.
Емили поклати глава, развеселена от играта им. Най-големият им син Хенри вдигна поглед и извика на братята си:
– Вижте, дядо е тук с братовчеда Хари!
Тя се обърна и видя баща си да влиза в двора със сина на Джоан до него. Емили така и не спря да се удивлява от това, колко много Хари приличаше на Джоан, със сините си очи и руса коса, докато нито едно от нейните момчета, не бе взело никоя от чертите ѝ, с изключение на Кристофър, който имаше нейните зелени очи.
Но всички те бяха гордост и радост за баща ѝ. И въпреки страха, който някога изпитваше за безопасността на дъщерите си, той обичаше внуците си и особено единствената си внучка, с която Джоан го беше дарила преди три години, след като се бе омъжила за шотландски благородник.
Въпреки че вече не виждаха Джоан много често, Хари, който бе обучаван от баща ѝ, беше почти постоянно допълнение към тяхното домакинство.
Преди да успее дори да мигне, синовете ѝ атакуваха яростно двамата новодошли със същата мощ, която бяха използвали и върху баща си. Скачаха нагоре-надолу покрай тях и ги прегръщаха, като говореха едновременно и правеха разбирането на това, което казваше всеки един от тях, напълно невъзможно.
Дрейвън подсвирна силно.
Те утихнаха.
– Добре, момчета – каза Дрейвън. – Пощадете дядо си или той няма да ви заведе на лов.
– Съжаляваме – казаха те, почти едновременно.
– Добре – каза Хю с усмивка. – Готови ли сте?