Огромният, силен кон се размърда неспокойно, но той незабавно го върна усмири, като го притисна със силните си бедра и дръпна еднократно юздите.
Тя все още усещаше погледа му върху себе си. Горещ. Могъщ.
Обезпокоителен.
Това бе мъж, който изискваше внимание. Мъж, свикнал да контролира и властва. Излъчваше се от всеки милиметър на тялото му.
И докато го наблюдаваше, без дори да трепне, той се пресегна и свали шлема си.
Сърцето ѝ спря да бие за миг, преди да започне да пулсира яростно. Никога през живота си не бе виждала толкова красив мъж. С толкова светлосини очи, които сякаш светеха от изсеченото му лице, обградено от сребърната качулка на ризницата. Черните вежди над очите му ѝ разкриха, че косата му трябва да е гарвановочерна.
Имаше нещо хипнотизиращо в погледа му. Там блестеше интелигентност и предпазливост, които пазеха емоциите му добре скрити. Тя остана с впечатлението, че нищо не се изплъзва от вниманието му. Никога.
Въпреки цялата му красотата, в изящните черти на лицето му се забелязваше твърдост, която ѝ казваше, че усмивката беше чужда на устните му.
Докато слагаше шлема под ръката си, той я огледа със смел, преценяващ поглед, който накара кръвта ѝ да се разбушува. Младата жена не можеше да каже какво мислеше той за нея, но когато погледът му се спря на деколтето ѝ, тя усети как гърдите ѝ се стегнаха в отговор на изгарящата горещина в погледа му.
– Какво става тук? – поиска да узнае баща ѝ, докато слизаше от коня и се насочваше към нея.
Тя подскочи от яростния му глас, благодарна, че е отклонил вниманието ѝ от странните неща, които погледът на рицаря ѝ причиняваха.
Тийодор изпъди кокошката от главата си и се измъкна от коритото, като се опитваше да запази достойнството си.
Напълно се провали.
– Мисля, че трябва да попиташ дъщеря си, дали ѝ е навик да напада с пилета всеки мъж, който ѝ досажда – каза красивият рицар, с намек на веселие в гласа си. По лицето му, обаче, не се четеше нищо.
– Мълчи, Рейвънсууд – озъби му се баща ѝ. –Не знаеш нищо за дъщеря ми или за навиците ѝ.
– Това ще се промени много скоро.
Емили повдигна вежда при този коментар. Какво искаше да каже с това?
Тя не мислеше, че е възможно, но лицето на баща ѝ стана още по-червено, а очите му потъмни. Чак тогава тя схвана името на красивия рицар.
Със сигурност това не можеше да бъде Дрейвън дьо Монтагю, граф Рейвънсууд; мъжът, заради когото баща ѝ отиде при крал Хенри, за да бъде порицан от него?
Защо за Бога ще яздят заедно? Имайки предвид омразата на баща ѝ към графа, тя не можеше да си го обясни.
Нещо странно се случваше тук и тя нямаше търпение да говори насаме с баща си, за да разбере какво става.
Очите на баща ѝ се смекчиха, когато погледна към нея.
– Тийодор нарани ли те, Ем?
Тийодор се наежи.
– Никога не бих наранил една дама. – Очите му, обаче, казваха съвсем друга история. Тя можеше да види чиста злоба в тях и се закле, че няма да я хване отново насаме.
Но Емили не се плашеше лесно. Тя можеше да се оправи с него, независимо дали с или без помощта на някое пиле.
– Добре съм, татко – увери го тя.
– Този, който се е ужасил, е пилето – каза графът шеговито.
Емили прехапа устни, за да не избухне отново в смях. Погледна през рамото на баща си и видя, че по лицето на графа не се четеше радост.
Ноздрите на баща ѝ се разшириха.
Емили обви ръце около него и го прегърна силно. Последното нещо, което искаше, бе той да се ядоса още в мига, в който се бе прибрал. Той прекарваше твърде много време в мрачно настроение. Освен това, тя мразеше да вижда когото и да е нещастен.
– Толкова се радвам, че си вкъщи. Приятно ли бе пътуването ти?
– Пътуване до Ада би било по-приятно – измърмори той.
Баща ѝ хвърли яростен поглед към рицарите на конете.
– Може да останете за през нощта. Може да тръгнете рано сутринта.
Граф Рейвънсууд премести погледа си към баща ѝ.
– Нямам навик да спя до враговете си. Ще си направим лагер извън замъка – Погледът му стана дори още по-леден. – Ще потеглим на зазоряване. Предполагам, че ще си подготвил всичко.
И с това тайнствено предупреждение, графът обърна бойния си жребец и поведе всички, освен двамата кралски пратеници и рицарите на баща ѝ, към външната стена на замъка.
Тийодор се извини и се отправи към конюшните, като остави мокра пътека след себе си.
Емили погледна към баща си. Нещо не бе наред.
– Татко?
Той въздъхна и сложи тежката си ръка на раменете ѝ.
– Ела, скъпа моя Ем. Трябва да поговоря с теб насаме.
* * *
Дрейвън и хората му намериха малко сечище точно пред портата на замъка, където имаше малък поток, който им осигуряваше прясна вода. Оставен сам, както предпочиташе, той разресваше коня си, докато хората му подготвяха шатрите, а брат му Саймън палеше огън.
Все още не можеше да изпъди от мислите си образа на дъщерята на Хю. Достатъчно бе само да затвори очи и можеше да я види така ясно, сякаш още стоеше пред тях, с грейнало и усмихнато лице, и тъмнозелени очи, които блестяха дяволито.
И кокошката...
Той почти се разсмя. Но веселието му продължи до момента, в който усмихнатото ѝ лице не се появи отново пред взора му и не започна да го измъчва и да разпалва слабините му.
Той стисна зъби и затегна хватката си върху четката.
Лейди Емили не бе типичната красавица, по която въздишаха хубавите мамини синчета. Тя притежаваше нещо особено екзотично, което почти му попречи да определи същността или чара ѝ.
Но това, което най-силно привлече вниманието му, бяха огромните ѝ, котешки очи, които блестяха закачливо, докато гледаха към света със смайваща смелост.
Тя бе слаба, с изобилие от къдрава руса коса, която падаше до ханша ѝ. Той се съмняваше, че дори ангелите в рая имаха толкова нежни и очарователни лица. Нищо чудно, че Хю се бе уплашил при мисълта да я пусне да си иде. Такова безценно съкровище трябваше да бъде пазено грижовно и противно на себе си, той усети съвсем леко уважение към мъжа, който се опитваше да защити детето си.
Голиат вдигна глава и изпръхтя.
– Извинявай, момче – каза той, осъзнавайки, че четка едно и също място доста дълго. Дрейвън потупа нежно коня, за да смекчи болката от нехайството си. Не бе в негов стил да бъде невнимателен с животните си и се надяваше да не му е причинил силна болка, докато е фантазирал.
Изхвърляйки момичето от мислите си, той продължи със задълженията си.
Тъкмо слагаше овес в зобната торбичка на коня си, когато се появи Саймън.
– Не е това, което очакваше? – попита брат му.
– Торбата за храната ли? – отвърна той, опитвайки се съзнателно да не позволи на брат си да повдигне доста обезпокоителния въпрос.- Същият е както винаги.
Саймън завъртя очи.
– Въобще не ме интересува торбата и ти го знаеш много добре. Говорех за дамата. Можеш ли да повярваш, че дъщерята на лорд Голям Нос е толкава хубавка? Не мога да си спомня последния път, когато видях толкова добре сложена дама.
– Тя е дъщеря на врага ми.
– И жената, която се закле да защитаваш.
Дрейвън завърза торбата през главата на коня.
– Защо ме отегчаваш с банални факти, които вече знам?
Саймън гледаше дяволито и ако някой друг мъж, а не брат му го дразнеше така, със сигурност щеше да се е простил с живота си отдавна. Но въпреки ужасното му досаждане, Дрейвън обичаше по-малкия си брат.
Саймън се ухили насреща му.
– Знаеш ли, толкова рядко те виждам смутен, че се наслаждавам на новото си откритие. Кара те да изглеждаш почти като човек.
Дрейвън погали челото на Голиат, след това се премести, за да вземе седлото и дисагите, преди да се запъти към хората си.
Спря се до Саймън.
– Каквато ѝ човечност да е имало в мен, мога да те уверя, че е била убита много отдавна. Ти би трябвало да го знаеш по-добре от всички останали. Ще я защитавам, защото кралят нареди така. Иначе тя не съществува за мен.
– Както кажеш.
Дрейвън присви очи.
– Така е – той се запъти към огъня.
– Един ден се надявам да разбереш братко, че не си чудовище, родено в Ада.
Дрейвън не обърна внимание на думите му. В действителност, завиждаше за оптимизма на брат си. Това бе рядък дар, който майка им бе дала на по-малкия си син. Но той нямаше такъв късмет и съдбата никога не е била благосклонна към него. Мечтите и надеждите само подчертаваха, колко пуст винаги е бил животът му. Той не бе глупак да мисли, че нещо щеше да се промени.
Никога не се бе случвало и със сигурност никога нямаше да стане. Това бе съдбата му и той щеше да го преживее, точно както преживяваше всеки удар, който му нанасяха.