Дрейвън и хората му намериха малко сечище точно пред портата на замъка, където имаше малък поток, който им осигуряваше прясна вода. Оставен сам, както предпочиташе, той разресваше коня си, докато хората му подготвяха шатрите, а брат му Саймън палеше огън.
Все още не можеше да изпъди от мислите си образа на дъщерята на Хю. Достатъчно бе само да затвори очи и можеше да я види така ясно, сякаш още стоеше пред тях, с грейнало и усмихнато лице, и тъмнозелени очи, които блестяха дяволито.
И кокошката...
Той почти се разсмя. Но веселието му продължи до момента, в който усмихнатото ѝ лице не се появи отново пред взора му и не започна да го измъчва и да разпалва слабините му.
Той стисна зъби и затегна хватката си върху четката.
Лейди Емили не бе типичната красавица, по която въздишаха хубавите мамини синчета. Тя притежаваше нещо особено екзотично, което почти му попречи да определи същността или чара ѝ.
Но това, което най-силно привлече вниманието му, бяха огромните ѝ, котешки очи, които блестяха закачливо, докато гледаха към света със смайваща смелост.
Тя бе слаба, с изобилие от къдрава руса коса, която падаше до ханша ѝ. Той се съмняваше, че дори ангелите в рая имаха толкова нежни и очарователни лица. Нищо чудно, че Хю се бе уплашил при мисълта да я пусне да си иде. Такова безценно съкровище трябваше да бъде пазено грижовно и противно на себе си, той усети съвсем леко уважение към мъжа, който се опитваше да защити детето си.
Голиат вдигна глава и изпръхтя.
– Извинявай, момче – каза той, осъзнавайки, че четка едно и също място доста дълго. Дрейвън потупа нежно коня, за да смекчи болката от нехайството си. Не бе в негов стил да бъде невнимателен с животните си и се надяваше да не му е причинил силна болка, докато е фантазирал.
Изхвърляйки момичето от мислите си, той продължи със задълженията си.
Тъкмо слагаше овес в зобната торбичка на коня си, когато се появи Саймън.
– Не е това, което очакваше? – попита брат му.
– Торбата за храната ли? – отвърна той, опитвайки се съзнателно да не позволи на брат си да повдигне доста обезпокоителния въпрос.- Същият е както винаги.
Саймън завъртя очи.
– Въобще не ме интересува торбата и ти го знаеш много добре. Говорех за дамата. Можеш ли да повярваш, че дъщерята на лорд Голям Нос е толкава хубавка? Не мога да си спомня последния път, когато видях толкова добре сложена дама.
– Тя е дъщеря на врага ми.
– И жената, която се закле да защитаваш.
Дрейвън завърза торбата през главата на коня.
– Защо ме отегчаваш с банални факти, които вече знам?
Саймън гледаше дяволито и ако някой друг мъж, а не брат му го дразнеше така, със сигурност щеше да се е простил с живота си отдавна. Но въпреки ужасното му досаждане, Дрейвън обичаше по-малкия си брат.
Саймън се ухили насреща му.
– Знаеш ли, толкова рядко те виждам смутен, че се наслаждавам на новото си откритие. Кара те да изглеждаш почти като човек.
Дрейвън погали челото на Голиат, след това се премести, за да вземе седлото и дисагите, преди да се запъти към хората си.
Спря се до Саймън.
– Каквато ѝ човечност да е имало в мен, мога да те уверя, че е била убита много отдавна. Ти би трябвало да го знаеш по-добре от всички останали. Ще я защитавам, защото кралят нареди така. Иначе тя не съществува за мен.
– Както кажеш.
Дрейвън присви очи.
– Така е – той се запъти към огъня.
– Един ден се надявам да разбереш братко, че не си чудовище, родено в Ада.
Дрейвън не обърна внимание на думите му. В действителност, завиждаше за оптимизма на брат си. Това бе рядък дар, който майка им бе дала на по-малкия си син. Но той нямаше такъв късмет и съдбата никога не е била благосклонна към него. Мечтите и надеждите само подчертаваха, колко пуст винаги е бил животът му. Той не бе глупак да мисли, че нещо щеше да се промени.
Никога не се бе случвало и със сигурност никога нямаше да стане. Това бе съдбата му и той щеше да го преживее, точно както преживяваше всеки удар, който му нанасяха.
Глава 2
Малките часове на нощта завариха Емили и сестра ѝ, докато събираха вещите ѝ. Тя все още не можеше да повярва – най-накрая, за първи път в живота си, тя щеше да напусне дома си.
– Не мога да повярвам, че ще тръгнеш само след няколко часа – прошепна Джоан, а гласът ѝ трепереше от непролети сълзи.
– Нито пък аз – промълви Емили. – Знам, че би трябвало да ме е страх, но...
– Развълнувана си – довърши вместо нея Джоан. – Аз също бих се вълнувала. Представи си – тя огледа заобикалящите ги стени, покрити е гоблени. – Да напуснеш това място за цяла година. Знам, колко много си искала това, винаги.