Емили кимна, а сърцето ѝ заби силно при тази мисъл.
– Винаги съм се надявала, че съпругът ми ще ме отведе оттук. Но се опасявам, че нямам твоя кураж да предизвиквам татко.
На лицето на Джоан се изписа ужас.
– Трябва да благодариш на здравия си разум. Смея да кажа, че помислих, че татко щеше да убие и двама ни, след като ни откри.
Емили знаеше, че наистина бе така. Майка им и двете им по-големи сестри бяха починали, докато раждаха, и откакто преди девет години сестра им Анна бе починала, баща им се бе заклел, че нито един мъж няма да вземе живота на още едно от момичетата му.
От онзи ден насам, той бе заключил вратите си за всеки мъж, който би ги ухажвал, принуждавайки сестра ѝ Джудит да влезе в манастир, за да избяга от прекалената му грижа.
Найлс бе допуснат единствено, защото той смяташе, че тя и Джоан никога не биха харесали барона. В действителност, Емили не знаеше, какво в него бе привлякло Джоан. Може би това, че не беше женен.
Найлс бе груб мъж с жестоко накривена уста, който сякаш се наслаждаваше да тероризира хората около себе си. Много пъти се бе опитвала да сподели мислите си с Джоан, но тя ги отхвърляше като глупави и казваше, че Найлс се отнася към нея с най-голямо уважение.
И все пак, Емили не можеше да се отърси от лошото си предчувствие за този мъж.
Не че имаше значение. Джоан бе твърдо решена да се сдобие със съпруг и Найлс изглеждаше решен да вземе имота от зестрата на Джоан, който граничеше с неговият отвъд Йорк.
Джоан се пресегна и докосна ръката ѝ.
– Знам, че понякога е трудно да се разбереш с татко. Но точно любовта му към нас го прави така покровителствен.
– Обича ни толкова много, че ни държи като птици в клетка. Заключени завинаги, без надежда за свобода.
Джоан стисна ръката ѝ.
– Той е суров, непреклонен човек, но сърцето му е добро. Не можеш да го виниш за това.
Емили повдигна вежди при думите на сестра си.
– И това го казва жената, която го ругаеше само преди няколко седмици, когато отказа да даде ръката ти на Найлс?
Джоан се усмихна глуповато.
– Права си. Тогава го мразех, защото знаех, че ако Найлс си тръгне, никой друг няма да ми предложи брак. Отдавна съм минала възрастта за женене.
– Аз също бързо я подминавам. Колко мъже биха взели за жена някоя на двадесет и две години?
– Не много – съгласи се Джоан.
– Да, не много.
Те стояха мълчаливо няколко минути, докато приключат с опаковането на последния сандък. Емили остави мислите ѝ да блуждаят.
През целият си живот тя бе мечтала само за едно – да бъде съпруга и майка. Непреклонното решение на баща ѝ да не разреши да се омъжи, я наскърбяваше отдавна. Но през следващата година, тя щеше да бъде извън негов контрол и ако...
– Какво? – попита Джоан, гласът ѝ бе изпълнен със страх.
Емили премига при прекъсването на мислите ѝ.
– Какво какво? – повтори тя.
– За какво си мислиш? – попита Джоан. –По изражението на лицето ти, мога да съдя, че не е нещо, за което би трябвало да мислиш.
– В смисъл?
– Познавам този поглед Ем, същият, който имаше преди да заключиш горкия Годфрайд в нужника.
– Той си го заслужаваше – каза тя отбранително, въпреки че изглеждаше горда от спомена за постъпката си. Братовчед ѝ Годфрайд бе отседнал при тях само от една седмица, когато двамата обявиха война помежду си. Тогава не я бе особено грижа за него, но да бъде доведен в нейния дом и да ѝ се подиграва, когато си поиска...
Е, двучасовият му престой в нужника го бе научил, че не може да се заяжда с нея безнаказано. От този ден нататък той се отнасяше доста по-мило с нея.
– Гледаше по същия начин и точно преди да пуснеш на свобода най-ценния исландски сокол на баща ни.
Е, това не се бе оказало добра идея. Тогава не бе повече от петгодишна, но можеше да се закълне, че още усеща болката от ръката на баща ѝ върху дупето си. Той не бе много щастлив, когато разбра, че тя бе съжалила заключения в клетка сокол и го бе пуснала на свобода.
– Всеки път щом видя това изражение следва някоя дяволия. Побиват ме тръпки само като си помисля какво може да си намислила сега.
Емили пропъди думите на Джоан с ръка.
– Може би съм открила начин да се сдобия с това, за което съм мечтала винаги.
– И то е?
Емили погледна подозрително към нея.
– Мислиш ли, че граф Рейвънсууд е толкова зъл, колкото твърди татко?
Джоан се намръщи.
– Какво си намислила?
Емили не обърна внимание на безпокойството ѝ.
– Мислех си, че граф Рейвънсууд може да е розата, която търся.
– О, сестро, моля те. Не мисли това, което мисля, че си мислиш. Чувала си историите за него, като и аз. Казват, че е убил собствения си баща само за удоволствие.