— Аз нямам нищо общо — подхвърли Леля. — Не съм си в мойта кухня, миличка.
— Ами да, туй е мойта кухня — сопна се госпожа Скорбик. — Готвачка съм тук от не знам колко си години и ми е ясно кое как се прави. Хич няма да търпя в мойта кухня да ми заповядва някакво си момиченце.
Маграт сведе глава. Леля я потупа по рамото.
— Май вече имаш нужда от туй — подаде й крилатия шлем.
— А кралят си е предоволен от… — не млъкваше госпожа Скорбик.
Нещо щракна. Тя се вторачи в насочения към нея арбалет, после срещна решителния поглед на Маграт.
— Огретен — кротко промълви кралицата на Ланкър, — и то по-бързичко!
Верънс седеше по нощница, опрял глава на дланите си. Не можеше да се каже, че помни нещо от изминалата нощ освен усещането за студ. И май никой не изгаряше от желание да го осведоми за скорошните събития.
Вратата се отвори с леко скърцане. Той вдигна глава.
— Радвам се, че си станал толкоз рано — заговори го Баба Вихронрав. — Дойдох да ти помогна с обличането.
— Прегледах гардероба — сподели Верънс. — Онези… елфи ли са били?… са опустошили всичко. Нямам какво да нося.
Баба огледа стаята, пристъпи към един сандък и го отвори. Звъннаха камбанки, мярнаха се чер-вено-жълти шарки.
— Предполагах, че не си ги изхвърлил — рече му тя. — Не си надебелял, тъй че още са ти по мярка. Я навличай премяната. На Маграт ще й хареса.
— А, не — възпротиви се Верънс. — Решението ми е непоколебимо. Вече съм крал. Ще бъде унизително за Маграт да се омъжи за един шут. Трябва да се държа на равнището на сана си в името на цялото кралство. Пък и имам гордост.
Баба го прониза с толкова нетрепващ поглед, че от неудобство той сгуши глава в раменете си.
— Ами да, имам гордост — смънка все пак. Баба кимна и тръгна към вратата.
— Защо си тръгвате? — изнервено се учуди Верънс.
— Не си тръгвам, ами се каня да залостя вратата.
Имаше и малко произшествие с короната.
Накрая намериха „Протокол и церемонии на кралство Ланкър“ след припряно претърсване в спалнята на Верънс. В книгата правилата за ритуала бяха недвусмислени. Кралят коронова кралицата. Това не е особено трудно за него, ако знае кой край на кралицата за какво служи. А дори най-пострадалият от кръвосмешение идиот улучва най-късно от втория път.
Но Пондър Стибънс долови леко отклонение от ритуала.
Всъщност му се стори, че преди Верънс да положи короната върху главата на младоженката, той се озърна към старата кльощава вещица. Примера му последваха почти всички, включително самата младоженка.
И старата вещица кимна едва забележимо.
Маграт беше коронясана.
Тра-ла-ла и т.н.
Младоженците стояха един до друг и донякъде зашеметено — както си му е редът в този момент — си стискаха ръцете с дългата върволица от гости.
— Убеден съм, че ще бъдете много щастливи…
— Благодаря.
— Ууук!
— Благодаря.
— Прикови го към тезгяха, лорд Фъргюсън, а сиренарите да вървят по дяволите!
— Благодаря.
— Мога ли да целуна булката?
Верънс се стресна, че празното пространство му говори. После погледна надолу.
— Извинете, но вие сте?…
— Визитката ми — поклони се Казанунда. Верънс я прочете и веждите му се качиха на челото.
— Аха. Ъ-хъм. Ъ-ъ… Брей, брей. Значи вторият най-добър, така ли?
— Затова се старая повече — похвали се Казанунда.
Верънс се озърна гузно и се наведе, като почти опря устни до ухото на джуджето.
— Може ли да си поприказваме след минутка-две?
Ланкърската трупа за танца „морис“ се събра отново за пръв път по време на приема. Не им беше лесно да си говорят. Неколцина все още подскачаха разсеяно.
— Добре — подхвана Джейсън, — някой помни ли нещо? Ама наистина.
— Помня как се почна — отвърна кошничарят Шивашки. — Няма как да го забравя. И танците в гората. Но самото Представление…
— Имаше елфи — вметна калайджията Калайджийски.
— Затуй всичко се оплеска — заяви коларят Покриварски. — И голямо викане падна.
— Май се появи и един рогат — сети се Коларов, — дето имаше грамадански…
— Всичко беше малко като насън — прекъсна го Джейсън.
— Ей, Коларов — подхвърли Тъкачев и намигна на останалите, — виждаш ли го оня маймуняк? Щеше нещо да го питаш, нали?
Коларов примига.
— Вярно, бе.
— На твое място нямаше да изпусна такъв златен шанс — насърчи го Тъкачев с весело коварство, каквото тарикатите често проявяват към баламите.
Библиотекарят си бъбреше с Пондър и Ковчежника. Обърна се, когато Коларов го побутна учтиво.