— Значи си ходил в Резена? — попита Коларов простодушно.
Библиотекарят любезно сдържа недоумението си.
— Ууук?
И Коларов се озадачи.
— Нали там си пъхнал фъстъка?
Библиотекарят го изгледа още по-смаяно и завъртя глава.
— Ууук.
— Тъкачев! — провикна се Коларов. — Маймунякът разправя, че не си е пъхал фъстъка там, дето слънцето не свети! Ама ти каза, че тъй е направил! Каза го, нали? — Обърна се към Библиотекаря. — Туй ми разправяше за теб. Ей, Тъкачев, той не го е правил. Знаех си аз, че всичко си объркал. Ама че си глуповат. В Резена открай време не е имало маймуни.
Тишината около тях плъзна в разширяващ се кръг.
Пондър Стибънс затаи дъх.
— Какво чудесно празненство — сподели Ковчежникът с едно кресло. — Как ми се иска да бях тук.
Библиотекарят взе голяма бутилка от масата. Потупа Коларов по рамото. Напълни му догоре една голяма чаша. И го погали по главата.
Пондър си отдъхна и се върна към заниманието си. Бе вързал нож на връвчица и сега го наблюдаваше унило как се върти неспирно…
Същата нощ по пътя към дома си Тъкачев бе отнесен от тайнствен нападател и хвърлен в река Ланкър. Никой не научи причината. Не се набърквай в делата на магьосниците, особено ако са човекоподобни. Те не си поплюват.
И други се прибираха по домовете си.
— Тя ще започне да си въобразява разни щуротии за положението си — предсказа Баба Вихро-нрав.
Двете вещици крачеха полека в ароматния мрак.
— Че тя е кралица. Доста височко положение бих казала — отбеляза Леля Ог. — Почти колкото на вещица.
— Да, но… на човек не бива да му се завърта главата — сподели мнението си Баба. — Вярно, ние сме привилегировани, но се държим скромно и не се пъчим. Никой не може да каже, че не съм била подобаващо скромна през целия си живот.
— Ами да, винаги си била съща свенлива теменужка, все туй разправям — съгласи се Леля. — Тъкмо туй говоря на хората — опре ли до смирение, по-смирена от Есме Вихронрав няма да намерите.
— Винаги си гледам свойта работа…
— Тъй си е, половината време не може и да усети човек, че си наоколо — потвърди Леля.
— Гита, сега аз говоря.
— Извинявай.
Повървяха мълчаливо. Беше топла суха вечер. Птички чуруликаха в клоните.
— Ей, чудно ми е — обади се Леля, — като си помисля, че Маграт вече е омъжена и тям подобни.
— За какви „тям подобни“ говориш?
— Сещаш се, де — омъжена — натърти Леля. — Дадох й полезни съвети. Винаги да облича нещо преди лягане, че да му е по-интересно на мъжа.
— Ти винаги си носиш шапката.
— Вярно.
Леля размахваше наденичка на клечка. Беше убедена привърженичка на снабдяването с безплатна храна.
— Вечерята мина много добре, как мислиш? И Маграт ми се стори лъчезарна.
— Според мен изглеждаше сгорещена и притеснена.
— За младоженка е все същото.
— За другото обаче си права — рече Баба, която вървеше една крачка по-напред. — Хубава вечеря. Досега не съм имала „Избор на вегетарианско меню“. И ми хареса, че на всички дадоха по парченце от сватбената торта в торбичка.
— Редно си е — вметна Леля. — Нали знаеш какво разправят — сложиш ли го под възглавницата си, ще сънуваш бъдещия си съп…
Езикът й се оплете и тя млъкна неловко, което беше забележително събитие в историята на рода Ог.
— Няма нищо — успокои я Баба. — Не се засягам.
— Извинявай, Есме.
— Всичко се случва все някъде. Знам. Знам. Всичко се случва все някъде. Тъй че е все едно в края на краищата.
— Есме, избива те на континунунуумно мислене.
— Тортата е вкусна — промълви Баба, — но… ей сега ми се прииска… ама много ми се ще, Гита… да лапна едно бонбонче.
Последната дума увисна във въздуха като ехо от изстрел.
Леля спря и ръката й по своя воля се шмугна в джоба, където обикновено имаше кесийка с бонбони, по които лепнеха мъхчета. Тя се вторачи в тила на Есме Вихронрав, в стегнатия кок от посивяла коса под широката периферия на шапката.
— Бонбонче ли?
— Предполагам, че вече имаш нова кесийка — подсказа Баба, без да се обърне.
— Есме…
— Имаш да ми кажеш нещо ли, Гита? За кесийките с бонбони например?
Баба Вихронрав още гледаше напред. А Леля Ог си разглеждаше ботушите.
— Нямам, Есме — смънка накрая.
— Да ти кажа право, знаех си, че ще отидеш при Дългуча. Как успя да влезеш?
— С една от ония, особените подкови. Баба кимна.
— Гита, хич не беше задължително да намесваш и него.
— Да, Есме.
— Той е лукав като нея.
— Да, Есме.
— Опитваш се да ме умилостивиш с кротост.
— Да, Есме. Повървяха още малко.