Ридкъли се вцепени със зейнала уста.
— А пък аз — продължи Леля — гледах да се спъна в първия корен, дето видя по пътя си. По нявгаш голямо търсене на корени падаше, та по скоричко да тупна на земята.
— Искате да кажете, че след като заминах, тя никога не е…
— Ей, я не ми се размеквай. Бездруго на наште години е все тая какво е било. Изобщо нямаше да й щукне тоя номер, ако ти не се беше изтресъл. — Леля май се подсети за нещо.
— Да си виждал Казанунда наскоро?
— Приветствам те, моя малка розичке — обади се весел и обнадежден глас.
Леля дори не се обърна.
— Много те бива да изскачаш зад гърба на хората.
— Прочут съм с това, госпожо Ог.
В ковачницата настана тишина. После чукът на Джейсън заудря полека.
— Какво правят вътре? — учуди се Ридкъли.
— Не знам, ама оная гадина спря да рита — подхвърли Леля.
— Госпожо Ог, а какво имаше в чувала? — попита Казанунда.
— Каквото тя ми каза да взема. Старият й сребърен сервиз за чай. Семейно наследство. Виждала съм го два пъти и вторият път беше, когато го пъхнах в чувала. Не вярвам някога да го е слагала на масата. Има и каничка за мляко, дето е като смешна крава.
Още хора се събираха пред ковачницата. Тълпата вече запълваше площада.
Ударите на чука заглъхнаха и гласът на Джейсън прозвуча точно зад вратата:
— Ей сега излизаме.
— Ей сега излизат — оповести Леля.
— Какво каза тя?
— Ей сега излизали.
— Ей сега излизат!
Гъмжилото се отдръпна. Вратата се отвори.
Баба изведе еднорога, който крачеше кротко, а под гладката му бяла козина мускулите подскачаха като жаби във врящо олио. Копитата чаткаха по калдъръма. Ридкъли веднага забеляза, че блестят.
Животното вървеше като опитомено до вещицата. Стигнаха до средата на площада. Тя пусна повода и плесна еднорога по хълбока.
Рогатият кон изцвили тихичко и се втурна в галоп по улицата право към гората…
Леля Ог застана безшумно до Баба Вихронрав.
— Сребърни подкови? За нула време ще се похабят.
— И сребърни гвоздеи. Ще изтраят колкото е нужно. А тя никога няма да си го върне, ако ще да го зове хиляда години.
— Да подковеш еднорога — поклати глава Леля. — Само ти можеше да го измислиш, Есме.
— Туй съм правила цял живот — отрони Баба. Еднорогът вече се мяркаше като петънце из полегатите ливади. И изчезна във вечерния мрак. Леля Ог въздъхна и магията се разпръсна.
— Е, туй беше, значи.
— Да.
— Ще ходиш ли на танците в замъка?
— А ти?
— Аз, таквоз… Господин Казанунда ме помоли да му покажа Дългуча. Нали се сещаш — на спокойствие. Сигурно понеже е джудже. Много си падат по разни градежи.
— Направо сме ненаситни — вметна Казанунда.
Баба завъртя очи раздразнено.
— Гита, дръж се, както подобава на годините ти.
— Както подобава ли? Няма проблем — отвърна Леля. — Става трудничко, когато се държа, сякаш съм наполовина по-млада. Пък и ти нищо не ми отговори.
За изненада на Леля, на Ридкъли и може би на самата себе си Баба Вихронрав хвана Архиканцлера подръка.
— Двамата с господин Ридкъли ще се поразходим до моста.
— О, колко мило.
— Гита Ог, ако още се пулиш тъй насреща ми, ще те перна по ухото, да знаеш.
— Извинявай, Есме.
— Тъй бива.
— Сигурно искате да си поприказвате за старото време — предположи Леля.
— Може за старото, а може и за някое друго време.
Еднорогът нахлу в гората и продължи нататък, без да спира.
Река Ланкър бушуваше под тях. Никой не може да прекоси една и съща река два пъти, ако ще и да минава по моста над нея.
Ридкъли пусна камъче. Чу се „пльок“.
— Всичко се нарежда все някъде — промълви Баба Вихронрав. — И твоят млад магьосник го знае, само че го казва с глупави думи. Ще поумнее много, ако се научи да вижда туй, дето е под носа му.
— Той иска да поостане — мрачно сподели Ридкъли и хвърли поредното парченце чакъл в бездната. — Май се е увлякъл по камъните. Не мога да му откажа, нали така? А кралят много се зарадва.
Казва, че другите крале имали шутове, затуй щял да опита около него да се навърта учен човек. Можело пък да е за добро. Баба се засмя.
— А пък младата Диаманда скоро ще стане от леглото и ще се развилнее.
— За какво намекваш?
— О, за нищо. Туй му е особеното на бъдещето. Може да се извърти всякак. И във всичко.
И тя взе камъче. Цопна във водата почти едновременно с хвърленото от Ридкъли и се чу двойно „пльок“.
— Как мислиш — подхвана Ридкъли, — дали… някъде… всичко се е наредило?