А Муструм Ридкъли, сегашният Архиканцлер, обичаше да се разхожда между сънените сгради, да кима на прислугата и да оставя кратки бележки на подчинените си. Обикновено посланията му нямаха друга цел, освен да внушат абсолютно ясно, че той се е вдигнал от леглото и се е заел с неотложните задачи, докато другите още сънуват.5
Но днес нещо друго му тежеше на ума. Почти буквално.
Беше кръгло и обрасло отвсякъде. Бе готов да се закълне, че вчера го нямаше.
Въртеше глава насам-натам, примижаваше към отражението на другото огледало, което държеше над главата си.
След Ридкъли и Библиотекаря се събуждаше Ковчежникът, но не защото така му допадаше. Около десет сутринта оскъдният запас от търпение у Архиканцлера се изчерпваше, той заставаше под стълбата и изреваваше:
— Ковчежнико-о-о!
И така, докато повиканият се появи.
Всъщност това се случваше толкова редовно, че Ковчежникът, предназначен от природата да живее, като си яде нервите, честичко ставаше и си навличаше дрехите насън, преди да чуе гръмовния глас. Днес беше прав, напълно облечен и почти стигнал до вратата, когато очите му се отвориха рязко.
Ридкъли не беше любител на празните приказки. Не губеше време за любезни поздрави.
— Да, Архиканцлер? — унило промълви Ковчежникът.
Ридкъли си свали шапката.
— Какво ще кажеш за това? — попита настойчиво.
— Ъ, ъ, ъ… за кое?
— Ей това, човече! Ей това!
На косъм от паниката, Ковчежникът огледа отчаяно темето на Архиканцлера.
— Кое, кое? А… Плешивината ли?
— Аз не оплешивявам!
— Ами тогава…
— Опитвам се да ти обясня, че вчера го нямаше!
— Аха. Ъ-ъ. М-да. — В определен момент нещо се пречупваше в психиката на Ковчежника и той ставаше неудържим. — Е, случват се такива неща, но дядо ми беше голям привърженик на сместа от мед и конски фъшкии, втриваше я всеки ден…
— Казвам ти — аз не оплешивявам!
Нервен тик се заразхожда по лицето на Ковчежника. Думите се лееха самостоятелно, наглед без никаква намеса на мозъка му. — …после се сдоби с онова устройство, дето има стъклена пръчица, и го триеше с копринена кърпичка, а пък…
— Но това е нелепо! В моя род няма плешивци, ако не броим една от лелите ми! — …и… и… накрая взе да събира утринна роса, за да си мие с нея главата, и… и…
Ридкъли се укроти. Всъщност не беше коравосърдечен човек.
— Ти какво гълташ напоследък? — промърмори съчувствено.
— Сушени, сушени, сушени, сушени… — зацикли Ковчежникът.
— А, добрите стари хапчета от сушени жаби, нали?
— Д… д… д…
— В левия ти джоб ли са? — Д…Д…Д…
— Ясно… Така… Преглътни…
Позяпаха се известно време. Раменете на Ковчежника се превиха от въздишката.
— М-м-много по-добре съм, Архиканцлер, благодаря.
— Нещо става. И с червата си го усещам.
— Щом казвате…
— Ковчежнико?
— Да?
— Ти нали не си член на тайна секта или нещо подобно?
— Аз ли?! Не, Архиканцлер.
— Ами тогава на твое място бих свалил по-бързичко тия гащи от главата си.
— Кой ли е тоя? — попита Баба Вихронрав. Леля Ог познаваше всекиго в Ланкър, дори окаяните останки върху смачканата папрат.
— Уилям Скроуп, живееше отвъд Резена. Бяха трима братя. Ожени се за онова момиче от Палиърд, не помниш ли? Оная с редките зъби.
— Дано горката жена има прилични черни дрехи.
— Като гледам, намушкали са го.
Леля Ог обърна тялото внимателно, но решително. Труповете не я притесняваха. Вещиците обикновено не само вадят хората на бял свят, но и ги полагат в гроба. В Ланкър бяха живели мнозина, за които лицето на Леля Ог е било първата и последната гледка. И поради това вероятно всичко останало им се е сторило не чак толкова интересно.
— От край до край — забеляза тя. — Брей! Кой би го наръгал тъй?
И двете вещици се обърнаха да погледнат камъните.
— Не знам какво го е намушкало — процеди Баба Вихронрав, — ама се сещам откъде е изскочило.
И Леля Ог вече виждаше, че папратите навсякъде около кръга са изпотъпкани и кафяви.
— Ще я разнищя аз тая работа — закани се Баба.
— Най-добре недей да влизаш в…
— Добре си знам къде да отида, много благодаря.
От осемте Танцьора три имаха собствени имена. Баба обиколи кръга и застана пред онзи с прозвище Гайдаря.
Извади една от многото игли, които приковаваха шапката й към кока, и я доближи на една педя от камъка. Пусна я, за да види какво ще стане.
После се върна при Леля.
— Още има сила в тях. Не е останала много, но кръгът се крепи засега.
5
Това се случва неизменно навсякъде из мултивселената, дори на вледенени планети, покрити с течен метан. Никой не знае причината, но във всяка случайно подбрана група служители единственият ранобудник по природа неизменно е мениджърът, който винаги оставя кратки укорни бележки (или гравирани хелиеви кристали според конкретните обстоятелства) по бюрата на подчинените си. Всъщност единственото място, където това се случва по-рядко, е светът Зайрикс. И то защото в небето му светят осемнадесет слънца. Там е възможно да станеш рано само веднъж на 1789,6 години. Но дори в тези редки моменти сякаш в отговор на странен вселенски зов дребнави началници пропълзяват в офиса, понесли в пипалата си предварително приготвени малки, укорно резбовани раковини от фримпти.