— Ама кой е толкоз тъп, че да дойде тук и да подскача около камъните? — зачуди се Леля Ог. Коварна мисъл се мярна в главата й. — Маграт беше с нас през цялото време.
— Налага се да открием — усмихна се мрачно Баба. — Сега ми помогни с тоя нещастник.
Леля Ог се наведе.
— Тежичък е. Нямаше да е зле, ако и младата Маграт беше тук.
— Не, вятърничава е. Лесно й се замайва главата.
— Да де, ама е добро момиче.
— Но е лигла. Въобразява си, че може да живее, все едно приказките се сбъдват и в народните песни се казва истината. Не ме разбирай накриво — желая й щастие.
— Дано се чувства добре като кралица — пожела Леля Ог.
— Научихме я на всичко, което знае — натърти Баба Вихронрав.
— Ъхъ — потвърди Леля, докато нагазваха в гьс-тата папрат. — А бе… дали не трябваше…
— Какво?
— Според теб не трябваше ли да я научим на всичко, което ние знаем?
— Много щеше да се проточи. — И туй си е вярно.
Минаваше време, докато писмата стигнат до Архиканцлера. Пощата биваше прибирана от онзи, който минаваше през портата на Университета. После я зарязваха на някой рафт, използваха я за палене на лули или за отбелязване на страници, а Библиотекарят си подновяваше постелята с нея.
Това писмо се забави само два дни и беше почти непокътнато, ако пренебрегнем две кафяви кръгчета от мокри чаши и отпечатък от изцапан с банан пръст. Сложиха го на масата при останалите, когато преподавателите наваксваха с късна закуска. Деканът го отвори с лъжица.
— Някой тук да знае къде се намира Ланкър?
— Защо? — рязко вдигна глава Ридкъли.
— Някакъв си крал щял да се жени и ни кани.
— Ау, ами сега — настръхна Лекторът по съвременни руни. — Дребно кралче решило да са жени и иска ние да го почетем?
— Ланкър е високо в планината — унесено се обади Архиканцлерът. — Чудно се лови пъстърва, доколкото си спомням. Я гледай… Ланкър. Чак не ми се вярва. Не съм се сещал за онези места от години. Знаете ли, че там има подхранвани от ледници езера, където рибата не е виждала въдица? Да-а… Ланкър…
— Прекалено е далеч — заяви Лекторът. Ридкъли изобщо не го слушаше.
— Има елени и сърни. Хиляди глави. И лосове. Навсякъде гъмжи от вълци. Не бих се учудил, ако се срещат и планински пуми. Чух, че отново са видели там снежни орли. — В очите му се разгаряше блясък. — Останали са само няколко в цял свят. Муструм Ридкъли беше съпричастен към съдбата на редките животински видове. Правеше ги още по-редки.
— Тази страна е вдън гори тилилейски — възрази Деканът. — Дори не я рисуват върху картите.
— През ваканциите отсядах там при чичо си — редеше Архиканцлерът и погледът му се премрежи. — Чудесни дни. Чудесни. Какво лято само… и небесната синева е по-бездънна… А тревата… и… — Изведнъж се завърна от света на миналото. — Значи ще отидем. Дългът ни зове. Държавен глава се бракосъчетава. Важно събитие. Непременно трябва да присъстват и неколцина магьосници. Заради приличието. Благородството задлъжнява, нали така казват?
— Е, аз няма да отида — сопна се Деканът. — Много е неестествено всичко в провинцията. Изобилие от дървета. Изобщо не ги понасям.
— На Ковчежника добре ще му се отрази един излет сред природата — подсказа Ридкъли. — От известно време ми се вижда поизнервен, де да знам защо. — Наведе се напред и огледа седящите край масата. — Ковчежнико-о-о!
Споменатият изтърва лъжицата си в овесената каша.
— Видя ли? За това ти говорех — обясни Архиканцлерът. — Направо е като топка оголени нерви. КОВЧЕЖНИКО, КАЗВАХ, ЧЕ ДОБРЕ ЩЕ ТИ СЕ ОТРАЗИ ЕДИН ИЗЛЕТ СРЕД ПРИРОДАТА! — Той сръга грубовато Декана в ребрата. — Дано не превърти съвсем нещастникът — добави с глас, който смяташе за шепот. — Твърде много се застоява между четири стени, ако схващаш за какво намеквам.
Деканът, който излизаше навън средно веднъж в месеца, само вдигна рамене.
— СИГУРНО ИСКАШ ДА СЕ ОТКЪСНЕШ ПОНЕ ЗАМАЛКО ОТ ВСЕКИДНЕВИЕТО В УНИВЕРСИТЕТА, А? — Архиканцлерът кимаше и гримасничеше като луд. — Тишина и спокойствие, а? Здравословен живот сред природата, а?
— Аз… аз… аз… Много ще ми хареса, Архиканцлер.
Надеждата се надигна в очите на Ковчежника като гъба през влажна есен.
— Браво. Разумен човек. Идваш с мен — отсече Ридкъли.
Лицето на Ковчежника се смрази.
— Не е зле да дойде още някой — прецени Архиканцлерът. — Има ли желаещи?
Магьосниците до един бяха същински градски плъхове. Наведоха се усърдно над чиниите си. Те поначало се навеждаха усърдно над чиниите си, но този път се постараха да не привличат погледа на Ридкъли.
— Какво ще кажете за Библиотекаря? — обади се Лекторът по съвременни руни, хвърляйки случайна жертва на лъвовете.