Разнесе се внезапна гълчава на облекчено съгласие.
— Сполучливо предложение — одобри Деканът. — Много е подходящо за него. Провинцията. Дървета. И… и… дървета.
— Планински въздух — добави Лекторът.
— Да, струва ми се малко измършавял — отбеляза Преподавателят по невидими писмена.
— За него ще е истински празник — въодушеви се Лекторът.
— Все едно си е у дома — вмъкна Деканът. Навсякъде дървета.
Всички се вторачиха жадно в Архиканцлера.
— Не носи дрехи — заинати се Ридкъли. — И само вряска „ууук“.
— Нали навлича онази стара зелена хавлия? — сети се Деканът.
— Само когато се е изкъпал. Архиканцлерът си поглади брадата. Всъщност Библиотекарят му беше доста симпатичен, защото никога не възразяваше и се поддържаше във форма… макар и във формата на круша. Тя беше съвсем уместна за един орангутан.
Особеното при Библиотекаря беше, че никой вече не забелязваше нищо особено във външността му. Ако някой гост на Университета споменеше факта, че е орангутан, казваха:
— О, да. Май стана заради някакъв магически инцидент. Спомням си, че имаше нещо подобно. В един миг — човек, в следващия — човекоподобно. Смешно е, но… не си спомням как изглеждаше преди. Тоест… трябва да е бил човек, предполагам. Всъщност открай време го смятам за човекоподобно. Повече му подхожда.
Наистина едно произшествие сред могъщите магически книги в Библиотеката запрати генотипа му надолу по еволюционното дърво и обратно нагоре, само че на друг клон. И със съществената разлика, че Библиотекарят вече можеше да виси от този клон на опашката си.
— Ох, добре — примири се Архиканцлерът. — Но ще трябва да облече нещо за церемонията, поне за да пощади горката младоженка.
Ковчежникът изскимтя.
Всички магьосници се обърнаха към него.
Лъжицата му изтрака глухо на пода. Беше дървена. Старшите преподаватели меко, но непреклонно лишаваха Ковчежника от правото да си служи с метални прибори след случката, станала известна като Вечерния инцидент. — А-а-а-а… — задави се той, като напразно се мъчеше да отскочи от масата.
— Хапчетата от сушени жаби — напомни Архиканцлерът. — Някой да ги извади от джоба му.
Никой не бързаше. Всичко можеш да напипаш в джоба на магьосник — грахче, неразумни твари с крачета, малки експериментални светове…
Преподавателят по невидими писмена се наведе да погледне какво лиши от самообладание колегата му.
— Я погледнете чинията…
Насред овесената каша имаше идеално кръгла вдлъбнатина.
— Олеле, пак ли скапан житен кръг! — отегчи се Деканът.
Останалите си отдъхнаха.
— Проклетиите са навсякъде тази година — изсумтя Архиканцлерът.
Не си бе свалил шапката, когато седна да се храни. Под нея имаше компрес с мед и конски фъшкии, както и мъничък, задвижван от мишле електростатичен генератор. Накара онези млади хитреци от Крилото по високоенергийна магия да му го сглобят. Сечеше им пипето, някой ден може би и той щеше да схване поне наполовина какви ги бръщолевят…
Имаше намерение да не се разделя с шапката си засега.
— И стават доста силни — добави Деканът. Вчера градинарят ми се оплака, че направо му съсипали зелето.
— Но аз си мислех — проточи Ридкъли, — че се появяват само в полето. Съвсем обикновено природно явление.
— Ако нивото на енергийния поток е достатъчно високо, натискът между континуумите вероятно е в състояние да преодолее дори висок основен коефициент на реалност — предположи Преподава телят по невидими писмена.
Разговорите секнаха. Отново всички се обърнаха, за да изгледат този най-окаян и най-младши сред старшите преподаватели.
Архиканцлерът се ядоса.
— Хич не започвай дори да обясняваш. Сигурно пак ще плещиш, че Вселената била като гума лист със сложени тук-там тежести.
— Не точно като…
— Подозирам, че думичката „квант“ пак напира към устата ти.
— Е, аз бих…
— И конти… „континунунуум“, нали? — заяде се Ридкъли.
Преподавателят по невидими писмена, млад магьосник на име Пондър Стибънс, въздъхна от все сърце.
— Не, Архиканцлер, само се канех да изтъкна че…
— О, не, не искам да слушам за никакви червееви дупки.
Стибънс се предаде. Да изречеш метафора пред Ридкъли беше като да размахаш червен парцал пред бик. Ами като да кажеш нещо дразнещо на някой много раздразнителен тип.
Никак не му беше леко да е Преподавател по невидими писмена6.
— Мисля, че ще е най-добре и ти да дойдеш — отсъди Архиканцлерът.
— Аз ли?
— Не мога да допусна да се свираш по ъглите и да изобретяваш милиони други вселени, дето са твърде малки да ги зърне някой, наред с другите щуротии за конти… континунунуума. И без това имам нужда от някой да ми носи въдиците и ар-бал… Тоест багажа — поправи се Ридкъли.
6
Изучаването на невидимите писмена беше нова дисциплина, възникнала след откритието за двупосочната природа на Библиотечното пространство. Тавмично-математическият апарат на теорията е възсложничък, но се свежда преди всичко до факта, че всяка книга, където и да се намира, въздейства върху всички останали книги. Очевидно е и за непосветения — книгите вдъхновяват написването на книги в бъдещето и цитират книги от миналото. Но Общата теория# на Б-пространството предполага, че в такъв случай съдържанието на още ненаписаните книги може да бъде изведено от съществуващите.
# Има и Специална теория, но никой не се занимава задълбочено с нея, защото е ясно до болка, че тя е въздух под налягане.