Но съзнанието на роя, съставено от хиляди подвижни частички, не й беше по силите. Това се оказа най-непреодолимото изпитание за нея. Опитваше отново и отново, за да зърне света едновременно през десет хиляди чифта фасетъчни очички, но постигаше само тежка мигрена и желание да се люби с цветчетата из тревата.
Стигаше обаче и да наблюдава пчелите, за да научи много неща. Заниманията им, посоката на полета, държанието на пчелите-стражи…
Сега изглеждаха извънредно обезпокоени.
Затова Баба Вихронрав отиде да си полегне, както само тя умееше да го прави.
Леля Ог опита друг начин, които нямаше много допирни точки с вещерството, но пък беше типичен за принадлежността й към рода Ог.
Поседя в безукорно спретнатата си кухня — посръбваше ром, подръпваше от гнусния дим на лулата си и разглеждаше рисунките на стената. Всички бяха сътворени от най-малките й внуци в десетина различни оттенъци на калносивото. Повечето представляваха балонести фигурки с ръчички и крачета като клечки, под които бе изписано БАБКЪ с балонести кални букви.
Пред нея котаракът Грибо се радваше на завръщането у дома и лежеше по гръб, вирнал всичките си четири лапи във въздуха и заел любимата си поза „току-що ме намериха в канавката“.
Накрая Леля стана и се запъти умислена към ковачницата на Джейсън Ог.
Ковачницата винаги е важно място в селата — изпълнява функциите на канцелария, сборище и пункт за размяна на клюки. И в момента неколцина мъже седяха лениво вътре. Запълваха си времето между обичайните за Ланкър мъжки занимания — бракониерството и зяпането как жените вършат работата.
— Джейсън Ог, сега с тебе ще си поприказваме.
Ковачницата опустя като след заклинание. Вероятно подейства някаква нотка в гласа на Леля.
Тя обаче се пресегна и сграбчи за ръката едного който се промъкваше край нея с леко тьтрещо се приклякане.
— А, колко се радвам, че налетях тъкмо на тебе господин Куорни. Я не припирай толкоз да се изнижеш. В бакалията ти върви добре, нали?
Единственият магазинер в Ланкър я погледа както трикрако мишле зяпа мускулеста котка. Все пак не се предаде лесно.
— Ох, ужас, госпожо Ог, страшно сме зле на-последък.
— Значи всичко е наред, а? Изражението на господин Куорни стана умоляващо. Знаеше, че няма да му се размине просто така, само жадуваше да узнае какво се иска от него.
— Чуй ме сега — подхвана Леля. — Нали я знаеш вдовицата Скроуп, дето живее горе в Резена?
Ченето му увисна.
— Ама тя не е вдовица. Нали тя…
— Хващаш ли се на бас за половин долар? — сряза го Леля.
Устата му си остана отворена, а лицето около нея се вдърви в зашеметен ужас.
— Значи ще й даваш разни неща на вересия — продължи Леля в тишината, — нъл тъй, докато си стъпи на краката и завърти фермата както се полага. — Куорни закима онемял. — Туй важи и за вас, дето слухтите край вратата — повиши глас Леля. — Няма да сбъркате, ако оставяте по малко месо на прага й всяка седмица, ясно ли е? И май ще има нужда от помощници, като наближи жътвата. Знам си, че мога да разчитам на вас. Хайде, вървете си…
Всички хукнаха по-надалеч от тържествуващата Леля Ог, застанала на вратата. И Джейсън Ог се пулеше безпомощно към нея — стокилограмов мъжага, внезапно превърнал се отново в четиригодишно момченце.
— Джейсън?
Ама трябва да поправя мангалчето на стария…
— И тъй — пренебрегна увъртанията му Леля, — какво ставаше по тия краища, момчето ми, докато ние бяхме из чужбината?
Джейсън разсеяно разръчка огъня с един железен прът и го остави в пламъците.
— Ами таквоз… имахме си страхотна вихрушка на Прасоколеда, пък една от квачките на старата Грахова измъти все същото яйце дор до три пъти, после кравата на дъртия Запъртъкски роди седем-глава змия… А, накъм Резена валяха жаби…
— Значи всичко е нормално — отбеляза Леля и си натъпка лулата нехайно, но многозначително.
— Да, мирно и тихо е — съгласи се синът й. Извади пръта, сложи го на наковалнята и вдигна чука.
— Нали знаеш, че рано или късно ще надуша какво става? — напомни майка му.
Джейсън не се обърна, но чукът замря във въздуха.
— Всичко разнищвам — натърти Леля Ог. Желязото изстина от сламеножълто до яркочервено.
— Пък и на теб ти олеква, като си излееш душата пред старото си мамче — добави тя.
Прътът се охлади до черно, макар че плюнка все още би зацвърчала върху него. А Джейсън, свикнал с жегата на ковачницата, май изведнъж се сгорещи неприятно.
— Да го беше изковал, преди да се изстуди съвсем — напомни Леля.
— Не е моя вината, мамо! К’во можех да сторя та да им попреча?