Не са по-високи от човешки ръст, нито пък по-широки от някой охранен шишко.
И незнайно защо изглеждат невзрачни. Въображението подсказва, че ако ще има каменен кръг, до който да не припарваш, той трябва да се състои от грамадни неприветливи монолити с дебели дялани напречници и от древни олтари, които сякаш още пищят от мрачните спомени за кървави жертвоприношения. А не тези скучни късички парчета.
Ще се окаже, че този път девойката малко се е увлякла в пъргавината. Засменият млад преследвач ще се загуби, ще му писне и накрая ще се затътри сам към града. В момента тя още не знае а спира и разсеяно нагласява цветята, които е вплела в косата си. Такова настроение вдъхва следобедът.
Знае за камъните. Не че някому казват нещо за тях. И на никого не заръчват да не ги доближава, защото хората, предпочитащи да си мълчат за камъните, са наясно колко могъщо привличат забраните. Просто… никой не ходи там. Особено ако е мило момиче.
Но пред нас не е мило момиче, поне в общоприетия смисъл на израза. Например не е красавица. Очертанията на челюстите и извивката на носа й при подходящо настроение и определена гледна точка могат да бъдат наречени хубавички от някой добродушен лъжец. Освен това личат искрици в очите, обикновено присъщи на онези, които вече знаят, че са по-умни от почти всички наоколо, но още не са научили колко по-умно е да не позволят на околните да се досетят за този факт. Съчетан с носа, погледът й придобива пробивна сила, която може да смути сериозно. Такова лице не те настройва разговорчиво. Само да си отвориш устата и в теб се фокусират пронизващо очи, които заявяват: „Дано изречеш нещо интересно, иначе…“ В момента осемте каменни дребосъка на хълм-чето са подложени на същия пронизващ поглед.
„Хъм…“ Тя ги доближава внимателно. Не с предпазливостта на заек, готов да побегне. По-скоро с дебнещите стъпки на ловец.
Опира ръце на хълбоците си, доколкото ги има.
В препеченото лятно небе пърха чучулига. Няма други звуци. И надолу в малката долина, и нагоре из склоновете цвърчат щурци, бръмчат пчели, изобщо тревата си шумоли. Но около камъните винаги е тихо.
— Тук съм — произнася девойката. — Покажи се. Насред кръга се появява тъмнокоса жена в червена премяна. Камъните не ограждат място дори колкото хвърлей камък, а фигурата сякаш идва отдалеч.
Други биха избягали, но не и девойката. Любопитството на жената в кръга се пробужда на часа.
— Значи си истинска.
— Разбира се. Как се казваш, момиче?
— Есмерелда.
— И какво искаш?
— Нищо.
— Всеки иска нещо. Иначе защо си дошла тук?
— Само исках да проверя дали си истинска.
— За теб — несъмнено… Имаш остър поглед.
Девойката кима. И запратен с все сила камък би отскочил от гордостта й.
— Щом вече си се уверила — подхваща жената в кръга, — какво искаш всъщност?
— Нищо.
— Нима? Миналата седмица отиде чак в планините отвъд Меден рудник, за да говориш с троловете. От тях пък какво искаш?
Девойката скланя глава на една страна.
— И как узна, че го направих?
— Ами то е на самата повърхност в ума ти, момиче. Всеки би могъл да го види. Всеки, който има… остър поглед.
— Някой ден и аз ще мога — самодоволно споделя девойката.
— Кой знае? Може би. Та какво искаше от троловете все пак?
— Ами… да си поприказвам с тях. Да знаеш, те си мислят, че времето тече назад. Тъй било, защото можело да се погледне в миналото, а…
Жената в кръга се разсмива.
— Но те са същите като глупавите джуджета! Само се захласват по разни камъчета, в които няма нищо интересно.
Девойката вдига едното си рамо, като че възразява безмълвно — камъчетата са пълни с недоловимо интересни неща.
— Ти защо не можеш да излезеш от кръга? За миг проличава, че въпросът е неуместен.
Жената старателно не му обръща внимание.
— Бих ти помогнала да откриеш доста повече от някакви си камъчета.
— Не можеш да излезеш от кръга, нали?
— Позволи ми да ти дам всичко, за което жадуваш.
— Аз мога да ходя където си искам, а ти си натикана в този кръг — упорства девойката.
— Можеш ли?
— Когато стана вещица, ще мога да ходя навсякъде.
— Само че никога няма да станеш вещица.
— Какво?!
— Казват, че не слушаш. И си сприхава. И не знаеш що е дисциплина.
Девойката отмята глава.
— О, и туй ли си дочула, а? Че какво друго да разправят? Но аз ще стана вещица, пък те да си приказват каквото си щат. Мога и сама да се уча. Няма нужда да слушам сбирщина изкуфели старици, които никога не са живели като хората. И да знаеш, госпожо от кръга, че ще бъда най-свястната вещица, дето някога се е срещала по света.
— Сигурна съм, че ще успееш… с моя помощ. Струва ми се, че онзи твой младеж те търси — меко добавя жената.