Имаше си цена. Никой не настоява да я платиш, но самата липса на принуда поражда морално задължение. Сдържаш се, вместо да смачкаш буболечката. Забиваш лопатата предпазливо. Храниш кучетата. Плащаш си. Грижиш се — не защото така е добре, а защото е редно. Не оставяш нищо освен спомени и не взимаш друго освен преживявания.
Но онова, скитащото… Нахълтваше в чуждите съзнания като трион и грабеше, прибираше, отнемаше. Тя напипваше хищната му форма — само жестокост и хладнокръвно бездушие. Съзнание, наситено с остър ум, което използваше другите живи твари и ги нараняваше, защото намираше развлечение в това.
Баба знаеше как да нарече такова съзнание.
Елф.
Над тях клоните на дърветата се превиваха. Баба и Леля крачеха през гората. Поне Баба Вихронрав крачеше. Леля Ог подтичваше.
— Господарите и Господарките се мъчат да намерят път — говореше Баба. — Има и друго. Нещо вече е проникнало. Някакво животно от другата страна. Еленът, подгонен от Скроуп, е скочил в кръга, а оная твар трябва да е била наблизо вътре. Нали все ни втълпяваха, че нещо може да премине отсам, ако друго нещо влезе…
— Какво нещо?
— Е, знаеш как виждат прилепите. Само схванах, че е едро. То е убило Скроуп. И сега е някъде наоколо. Но не е… някой от Господарите и Господарките. Животно от ел… от онуй място.
Леля огледа сенките, но нощем в гората сенките изобилстват.
— Не те ли е страх?
Баба изпука със ставите на пръстите си.
— Не, ама се надявам то да се бои.
— О-о, вярно казват хората. Горделива си, Есме Вихронрав.
— Че кой го казва?
— Ами ти. Преди малко.
— Не съм била добре.
Някой друг сигурно би се оправдал: „Не бях на себе си.“ На Баба Вихронрав не би й хрумнала такава глупост.
Двете вещици бързаха в бурята.
А иззад трънлив гъсталак наблизо еднорогът се взираше в тях.
Диаманда Токли наистина носеше широка провиснала шапка от кадифе. И то с воал.
Пердита Нит, която преди вещерския период беше Агнес Нит, също носеше черна шапка с воал заради Диаманда. И двете бяха по на седемнадесет години. Искаше й се да беше естествено кльощава като Диаманда, но поне можеше да си придаде нездрав вид. Затова прикриваше с толкова белило дадените й от природата розови бузи, че ако се завъртеше внезапно, коравата маска сигурно би се преместила на тила й.
Призоваха Конуса на могъществото, отделиха малко време за магия със свещи и ясновидство. А сега Диаманда им показваше как да работят с картите.
Твърдеше, че картите съдържали събраната мъдрост на Древните. Пердита често се усещаше, че предателски размишлява кои ли са били онези Древни, защото очевидно много се различаваха от старците, които бяха просто глупави според Диаманда. Не беше особено наясно защо би трябвало да са по-мъдри от, да речем, съвременните хора.
Освен това не проумяваше що за чудо е Женското начало. Не успяваше да разнищи докрай и бъркотията с Вътрешния Аз. Започваше да подозира, че този Аз липсва у нея.
Искаше й се да си слага грим на очите като Диаманда.
Искаше й се да носи високи токчета като Диаманда.
Аманита дьо Поквар я осведоми, че Диаманда спяла в истински ковчег.
Съжаляваше, че не й достига смелост да си направи татуировка с кинжал и череп като Аманита, която обаче рисуваше по ръката си всеки ден с мастило, за да я измива вечер, иначе майка й щеше да види.
Тихо гаднеещо гласче от Вътрешния Аз подсказваше, че Аманита не е много сполучливо подбрано име.
Впрочем Пердита също.
То намекваше и че Пердита не бива да си пъха носа в работи, които не разбира.
За жалост тя съзнаваше, че в такъв случай не би трябвало да върши почти нищо.
Как й се искаше да носи черни дантели като Диаманда.
А Диаманда постигаше резултати.
Ако бе чула от друг, Пердита нямаше да повярва. Разбира се, слушаше това-онова за вещиците, откакто се помнеше. Бяха старици, чиито дрехи ги уподобяваха на врани, с изключение на Маграт Чеснова, която несъмнено беше чалната и сякаш всеки миг готова да се облее в сълзи. Пердита си спомняше как Маграт дойде с китара на едно празненство по случай Прасоколеда. Пееше народни песни с треперлив глас и така стискаше клепачи, все едно наистина вярваше в тези щуротии. Е, не свиреше добре, но нямаше значение, защото бездруго пееше фалшиво. Хората й ръкопляскаха — даваше ли им сърце да постъпят другояче?
Диаманда обаче бе чела разни книги. Знаеше какво ли не. Например как да призове силата при камъните. Успяваше.