— Да, уча се — потвърди Диаманда.
Леля Ог пък забеляза, че е свалила шапката от главата си и хапе нервно периферията й.
— Предполагам, че си много способна — продължи Баба.
— Доста напреднах — съгласи се Диаманда.
— Покажи ми.
„Ама тя наистина е голяма работа — каза си Леля Ог. — Издържа погледа на Есме цяла минута. По туй време и змия щеше да се е отказала.“ Ако някоя муха се бе стрелнала през броените сантиметри въздух, разделящи тези погледи, щеше да пламне.
— Аз научих Занаята от Леля Мърморана — сподели Баба Вихронрав. — Тя пък се е учила от Стрина Хегети, която пък на свой ред се е учила от Чепатото Лелче, а нея я е учила Черната Алис…
— Тоест казваш — Диаманда зареждаше думите в тишината като патрони в пълнител, — че в действителност никоя от вас не е научила нищо ново?
Леля Ог прекъсна мълчанието:
— Ех, че гнус, прегризах си шапката!
— Ясно-о… — проточи Баба Вихронрав.
— Гледай, бе — смуши Леля Ог треперещата Пердита, — даже подплатата пробих със зъби. А пък му платих два долара за тая шапка, че и прасето му изцерих. Все едно хвърлих на вятъра и париците, и билките.
— Така че просто се махни, бабичко — заключи Диаманда.
— Но ще се видим отново — натърти Баба Вихронрав.
Старата вещица и младата вещица си взеха взаимно мярката с погледи.
— В полунощ ли? — предложи Диаманда.
— В полунощ? Нищо особено не е полунощ. Тогаз всяка може да се прави на вещица. Що да не е по пладне?
— Непременно. И за какво ще се борим? — попита Диаманда.
— Да се борим ли? Няма да се борим. Просто ще си покажем една на друга какво можем. Един вид по приятелски. — Баба Вихронрав изопна рамене. — Време е да си ходя. Ние, дъртофелниците, трябва да се наспиваме, нали знаете.
— И какво ще получи победителката? — настоя Диаманда.
В гласа й се прокрадна неувереност. По земетръсната скала на съмнението трусът едва ли би накарал и чашка да падне от рафта на десетина километра, но все пак се усети.
— Ами победителката си получава победата — обясни Баба Вихронрав. — Нали затова е всичко? Не си правете труда да ни изпращате. Не сте ни посрещали.
Вратата пак тресна в стената.
— Най-обикновена психокинеза — подхвърли Диаманда.
— А, добре. Олекна ми, че научих — сговорчиво рече Баба Вихронрав, изчезвайки в нощта. — Туй обяснява всичко, и още как.
В старите времена, преди да измислят паралелните вселени, имаше простички посоки — Горе и Долу, Дясно и Ляво, Назад и Напред, Минало и Бъдеще…
Нормалните посоки не вършат работа в мулти-вселената, където измеренията са прекалено много, за да се ориентира човек в тях. Наложи се да бъдат изобретени нови посоки, за да си намират хората пътя въпреки всичко.
Например: източно от слънцето, западно от луната.
Или: зад северния вятър.
Или: от другата страна на хоризонта.
Или: дотам и обратно.
Или: отвъд полята, що погледът обхваща.
Понякога има и пряк път. Врата или проход.
Някакви побити камъни, разцепено от мълния дърво, шкаф с досиета…
Може би част от планинска ливада…
Място, където там е почти същото като тук.
Почти, но не съвсем. Просмукването е достатъчно да разклати някое махало, екстрасенсите да страдат от гадно главоболие, запустяла къща да се прослави с обитаващи я духове, а гърнето изведнъж да прелети през кухнята. Просмукването е достатъчно, за да обикалят на стража търтеите от кошерите.
А, да. Търтеите.
Има едно явление. Наричат го търтейско сборище. Понякога през ясните летни дни търтеите от кошери, пръснати на километри околовръст, се събират някъде и летят в кръг. Бръмчат като мънички системи за ранно предупреждение. Точно такива са.
Казваме за пчелите, че са чувствителни. Това е човешка дума. Пчелите са същества на реда и в самите им гени е програмирана омразата към хаоса.
Ако някои хора преди време са научили къде има такова място, в случай че вече са имали опит с последиците от оплитането на „тук“ и „там“, биха могли — стига да знаят как — да бележат мястото с определен вид камъни.
С надеждата, че разни тъпи скапаняци ще схванат намека и ще стоят настрана.
— Е, какво ще кажеш? — попита Баба, когато вещиците забързаха към домовете си.
— Ами оная нисичката дебелана има слабовата природна дарба — отбеляза Леля. — Усетих я. Другите си търсят гъдел за нервите, ако питаш мен. Играят си на вещици. Знаеш ги таквиз. Бутат чаша по лист с букви, редят карти, носят черни дантелени ръкавици без пръсти и бърникат в окултното.
— Не понасям да бърникат в окултното — заяви Баба. — Почне ли се веднъж, значи вярваш в духове, туй пък значи, че ще повярваш и в демоните, а преди да се опомниш, вече вярваш и в богове. И тогаз си загазила.