— Че нали всички тия твари ги има наистина? — сподели недоумението си Леля.
— Туй не е причина да вземеш, че да повярваш в тях. Тъй само ги поощряваш. — Баба Вихронрав позабави крачка. — А за нея какво ще кажеш?
— За кое у нея питаш по-точно?
— Усети ли силата?
— Охо! Чак ми се изправи косата.
— Някой й е дал тая сила. Знам кой го е сторил. Помисли — недорасло момиченце с купчина кокоши идеи в главата, прочетени в разни книжки. И изведнъж се сдобива с мощ, дето не знае как да овладее. Карти! Свещи! Туй не е вещерство, а купонджийски игрички. Бърникане в окултното. Видя ли, че ноктите й са черни?
— Е, и моите не са чак толкоз чисти…
— Нейните са боядисани.
— На младини аз си боядисвах ноктите на краката червени — с лека печал промълви Леля Ог.
— Ноктите на краката са друго нещо. И червеният цвят също. Впрочем — добави Баба — ти го правеше, за да те харесват.
— И имаше полза.
— Ха!
Повървяха смълчани.
— Голяма сила усетих — смънка Леля Ог след малко.
— Знам.
— Много голяма.
— Тъй си е.
— Виж сега, не казвам, че няма да я победиш — припряно заговори Леля. — Нищо подобно! Ама не ми се вярва, че аз мога да се справя с нея, и като гледам, ти също доста ще се препотиш. Ще ти се наложи да й сториш зло, за да победиш.
— Губя си разсъдъка, тъй ли?
— О, не съм…
— Гита, тя ме ядоса. Не се сдържах. И сега трябва да си меря силите с момиченце на седемнайсет години. Ако победя, значи съм гадна, властна, дърта вещица. Ако пък загубя… — Баба срита сърдито купчина опадали листа. — Все не мога да се спра навреме, туй ми е лошото. — Леля Ог си мълчеше. — И избухвам за най-дребното…
— Да, но…
— Не съм свършила каквото имам за казване!
— Извинявай, Есме.
Прилеп прелетя край тях с тихо шумолене. Баба му кимна.
— Да си чувала как я кара Маграт напоследък? — попита с глас, стегнат в пресилена небрежност като със стоманен корсет.
— Свиквала бързо, ако се вярва на нашия Шон.
— Ясно.
Стигнаха до кръстопът. Белият прахоляк блещукаше мъждиво под лунните лъчи. Единият път водеше към град Ланкър, където живееше Леля Ог. Другият се залутваше из гората, превръщаше се в пътека, после в пътечка и накрая стигаше до къщата на Баба Вихронрав.
— Кога ние… двете… ще се сберем отново? — подхвърли Леля.
— Я ме чуй — сопна се Баба. — Тя ще стои настрана, ясно? Доста по-щастлива ще си бъде като кралица!
— Нищо напреки не съм казала — меко отвърна Леля.
— Знам, че не си! Направо те чух как нищо не каза! Твойто мълчание е най-гръмогласното, дето съм го чувала от човек, който още не е умрял!
— Значи ще се видим към единайсет, нали?
— Ами да!
Вятърът пак се разбушува, докато Баба Вихронрав вървеше по пътеката към къщата си.
Знаеше, че е настръхнала прекалено. Твърде много работа й се струпа на главата. Уреди нещата с Маграт, а Леля можеше и сама да се погрижи за себе си, но Господарите и Господарките… Изобщо не бе очаквала това.
Лошото беше…
Ами лошото беше в предчувствието на Баба Вихронрав, че ще умре. Нервите й започваха да се опъват.
За онези, които си служат с истинска магия, знанието за часа на смъртта им е едно от по-чудатите предимства. Общо взето, наистина си е предимство.
Мнозина магьосници бяха напуснали света, изпивайки весело последната бутилка от личната си изба. Впрочем по-късно се оказваше, че са задлъжнели със стряскащи суми.
Баба Вихронрав също открай време се питаше какво ли ще почувства, какво ще види да се надвесва над пътя й. Установи, че пред нея има само празнота.
Хората си мислят, че живеят подобно на точка движеща се от Миналото към Бъдещето, а спомените се носят зад тях като опашката на някаква безплътна комета. Но паметта се разпростира и напред, не само назад. Просто повечето представители на човешкия род нямат способността да боравят с нея, затова ги спохожда единствено като предчувствия, опасения, прозрения и хрумвания. Вещиците обаче много ги бива да работят с тази памет. Да открият изведнъж празно пространство там, където би трябвало да са плъзнали пипалата й, за тях е същото, както пилот на самолет, изскочил от плътни облаци, да види шерпи на планинска пътека, зяпнали го отгоре надолу.
Оставаха й броени дни… и толкова. А винаги бе очаквала да има малко време за себе си, да оправи градината, да разчисти и подреди къщата — иначе следващата настанила се вещица би я сметнала за повлекана, да си избере хубаво местенце за погребението и накрая да поседи навън в люлеещия се стол, без да върши друго, освен да гледа дърветата и да мисли за миналото. Но сега… нищо не би успяла да свърши.