Пюзи защапурка нататък.
— Туй си е война с живо оръжие, да знаеш — подхвърли Баба.
— Хайде — подкани я Леля. — Нашият Джейсън вече сложи два стола в кръга. Ти сигурна ли си, че не ти е зле?
— Ще се оправя.
Пердита Нит се домъкна отново.
— Ъ-ъ… Госпожо Ог…
— Кажи, драга.
— Ъ-ъ. Диаманда казва, че не сте разбрали правилно. Няма да се гледат една друга…
Маграт се отегчаваше. Никога не й се бе случвало, докато беше вещица. Вечно объркана и претоварена с работа — да, но не и отегчена.
Внушаваше си неуморно, че вероятно ще й олекне, когато е истинска кралица, макар и да не виждаше какво толкова ще се промени. Засега бродеше безцелно през неизброимите стаи на замъка, а шумоленето на роклята й почти не се чуваше, защото в ушите й боботеха турбините на еднообразието: „Досададосададосада…“ Цяла сутрин се бе учила усърдно да бродира гоблени, защото Мили я уверяваше, че заниманието било типично за кралиците. Първият й опит с надпис „Благословена да е тази кщъа“ бе захвърлен на креслото.
В Дългата галерия имаше огромни гоблени, изобразяващи древни битки. Явно бяха дело на предишни отегчени короновани обитателки на замъка. Струваше й се изумително, че някак са убедили бойците да позират толкова дълго. Бе разгледала много, твърде много портрети на самите кралици — всички до една красиви, всички до една чудесно облечени според модата на съответната епоха и всички до една отегчени дотам, че и последната мисъл се е изветрила от красивите им главици.
Накрая се качи в солариума — голяма стая на върха на главната кула. На теория беше изградена на припек. Така беше. Освен това я продухваха ветровете и я мокреха дъждовете. Нещо като мрежа, в която се ловеше всичко изхвърлено от небето.
Маграт подръпна въженцето на звънчето, което също на теория би трябвало да повика прислугата. Нищо не се случи. Дръпна още два-три пъти, като тайничко се радваше на дребното си занимание, и слезе в кухнята. Щеше й се да остава по-дълго там — беше топло и имаше с кого да си бъбри. Но… „благородството задлъжнява“. Кралиците живееха Горе.
В момента Долу се намираше само Шон Ог, който чистеше фурната на огромната желязна печка и се кахъреше, че това не е работа за един кадрови военен.
— Къде са се дянали всички? — възкликна тя. Шон се стресна и си удари главата във вътрешността на фурната.
— Ох! Извинете, госпожице! Ами-и… Всички ли… Всички отидоха на площада. Аз останах само защото госпожа Скорбик обеща да ми одере кожата, ако не изчистя цялата мръсотия.
— И какво става на площада?
— Разправят, госпожице, че две вещици щели да си мерят силите.
— Моля?! Нима говориш за майка си и Баба Вихронрав?
— А, не, госпожице. Имало някаква нова вещица.
— В Ланкър? Нова вещица ли?!
— Май тъй каза мойто мамче.
— Ще отида да погледна.
— Не мисля, че е уместно, госпожице — възрази Шон.
Маграт се изпъчи царствено.
— Нашата особа е кралица. Е, почти. Затова не казвай на нашата особа какво не може да прави или ще те пратим да чистиш нужниците!
— Ама аз си ги чистя — опита се да я вразуми Шон. — Дори вътрешния клозет.
— Първата ни работа е да го премахнем — потръпна Маграт. — Нашата особа видя този вътрешен клозет…
— Нищо против нямам, госпожице — съгласи се Шон, — тъкмо ще си освободя следобеда всяка сряда. Само исках да кажа, че трябва да се отбия в оръжейната да си взема тръбата за фанфарното приветствие.
— Нашата особа няма нужда от фанфари, премного благодаря.
— Задължително е да имате нужда, госпожице.
— Ако се наложи, нашата особа може сама да си надува тръбата, премного благодаря.
— Добре, госпожице.
— Госпожица каква?
— Госпожице кралице.
— Гледай да не забравяш повече.
Маграт хукна с жалкото подобие на бяг, възможно в кралската премяна. Помисли, че не би било зле да предвидят колелца за този тоалет.
Завари събрани в кръг няколкостотин души и зърна твърде угрижената Леля Ог.
— Какво става, Лельо?
Старата вещица се обърна.
— Уф, извинявай. Не чух фанфарите. Щях да направя реверанс, ама нали знаеш как са ми краката…
Маграт надникна над рамото й към двете фигури, седнали насред кръга.
— Какво са намислили?
— Състезават се в гледане.
— Но те зяпат небето.
— Вдън земя да потъне оная Диаманда! — прок-летиса Леля. — Накара Есме да се надзяпва със слънцето. Никакво извръщане, никакво мигане…
— И откога са така?
— Мина около час — мрачно съобщи Леля.
— Ужасно!
— Адски тъпо — поправи я Леля. — Не знам какво я прихваща Есме. Сякаш само силата е важна във вещерството! Тя поне е наясно — вещерството не е в силата, а в укротяването й.