— Струва ми се, че си имаме работа с един твърде нисичък разбойник.
Кочияшът огледа от капрата фигурата на пътя. Отгоре трудно се виждаше нещо заради широкополата шапка, скрила късичкото тяло. Все едно се взираше в добре облечена гъба с перце.
— Моля да ме извините — изрече ниският разбойник, — но отдавна съм забелязал, че съм ощетен откъм ръст.
Кочияшът въздъхна и отпусна поводите. Засадите, уредени по правилата от Гилдията на бандитите, бяха друго нещо. Проклет да е, ако се остави да го заплашва разбойник, който му стига до кръста и дори няма арбалет.
— Ах, ти, дребно копеленце — изсъска, — ей сега ще ти смачкам главичката. — Вторачи се. — Туй на гърба ти какво е? И гърбица ли имаш, а?
— Ето, най-сетне видяхте подвижната стълбичка. Ей сега ще ви покажа как я използвам…
— Какво става? — попита Ридкъли в каретата.
— Ами… Едно джудже току-що се покатери по малка стълбичка и изрита кочияша чак на пътя — съобщи Пондър.
— Това не се случва всеки ден — щастливо отбеляза Архиканцлерът.
Досега пътуването не се отличаваше с интересни събития.
— Вече идва към нас.
— О, чудесно.
Разбойникът прекрачи охкащия кочияш и закрачи напето към вратата на каретата, влачейки стълбичката.
Отвори и каза:
— Парите или — за съжаление — жив… Октаринов пламък отнесе шапката му. Джуджето дори не мигна.
— Питам се дали не бихте ми позволили да формулирам по друг начин исканията си…
Ридкъли изгледа елегантно пременения непознат отгоре додолу… или по-скоро отдолу до по-надолу.
— Не ми приличаш на джудже, ако не броим ръста ти.
— Тъй ли?
— Набива се на очи например липсата на шлем и железни ботуши.
Джуджето се поклони и извади едно картонче от мърлявия, но украсен с дантели ръкав на куртката си.
— Визитката ми.
Джиамо Казанунда
Вторият най-голям любовник в света
Превъзходен сабльор.
Войник на късмета.
Възмутителен лъжец
Ремонт на подвижни стълби
Пондър се зачете над рамото на Ридкъли.
— Вие наистина ли сте възмутителен лъжец?
— Не.
— А защо се опитвате да грабите карети?
— Уви, бях издебнат по пътя от бандити.
— Но тук пише — напомни Ридкъли, — че си превъзходен сабльор.
— А те ме превъзхождаха по численост.
— И колцина бяха?
— Три милиона.
— Скачай вътре — покани го Архиканцлерът. Казанунда мушна стълбичката в каретата и надникна в сумрака.
— Там наистина ли има задрямало човекопо-добно?
— Да.
В този миг клепачите на Библиотекаря се понадигнаха.
— Ами миризмата?
— Сигурен съм, че той няма да възрази.
— Не е ли уместно да се извините на кочияша? — подхвърли Пондър.
— Няма. Но ако му е харесало, мога да го сритам и по-силно.
— Това е Ковчежникът — посочи Ридкъли към експонат Б, унесен в забравата на почти смъртоносна доза хапчета от сушени жаби. — Ей, Ковчежнико! Ковчежнико-о-о! Не, като талпа е. Просто го пъхни под седалката. Играеш ли на Сакатия Лукчо?
— Е, не съм от най-добрите играчи…
— Великолепно!
След половин час Архиканцлерът дължеше на джуджето 8000 анкх-морпоркски долара.
— Написано е на визитката ми — вдигна рамене Казанунда. — Възмутителен лъжец.
— Вярно, обаче си помислих, че е лъжа!
Ридкъли въздъхна и изуми Пондър, като извади изпод робата си торбичка с монети. Бяха големи и имаха подозрително правдоподобния блясък на златото.
Макар Казанунда да беше по професия любвеобилен войник на късмета, по произход си оставаше джудже и беше наясно с някои неща.
— Хъм… А на вашата визитка написано ли е „възмутителен лъжец“?
— Не! — разпалено възкликна Ридкъли.
— Все тая. Веднага разпознавам шоколадовите монетки в станиол.
— Между другото — обади се Пондър, когато каретата се задруса по тясно дефиле — това ми напомня за всеизвестната логическа задача.
— Каква задача? — учуди се Архиканцлерът.
— Ами — подхвана Пондър, доволен от вниманието — имало един човек, който трябвало да избира в коя от двете врати да влезе. Стражът пред едната винаги казвал истината, стражът пред другата винаги лъжел. Проблемът бил, че зад едната от двете врати го чакала сигурна смърт, а зад другата — свободата. Човекът не знаел кой от стражите лъже и имал право да им зададе само един въпрос. Е, какво ги попитал?
Каретата се раздруса в голяма дупка. Библиотекарят се обърна на другия хълбок.
— Такива номера е погаждал смахнатият лорд Харгон от Куирм — спомни си Ридкъли след малко.
— Самата истина — потвърди Казанунда. — Много си е падал по гадни шегички. „Колко ученици могат да се напъхат в една Желязна дева“ и тям подобни.