— Значи е станало в неговата тъмница, така ли? — уточни Ридкъли.
— Моля? — сепна се Пондър. — Не знам…
— Как тъй? Запознат си най-подробно с историята.
— Не е никаква история, а логическа задача.
— Я почакай — проточи Казанунда. — Май се сетих. Само един въпрос, нали?
— Да — отдъхна си Пондър.
— И мога да попитам когото и да е от стражите?
— Да.
— Значи е лесно. Изпречвам се пред по-хилавия страж и му казвам: „Бързо ми посочи коя врата води към свободата, за да не видиш какъв цвят имат бъбреците ти. Впрочем аз ще вървя зад теб и ако си намислил да ми хитрееш, спомни си кой ще прекрачи пръв прага.“ — Не, не, не така!
— Звучи ми логично — възрази Ридкъли. — Пъргава мисъл!
— Но вие нямате оръжие!
— Как да нямам?! Измъкнал съм го от стража, докато умува над въпроса — заяви Казанунда.
— Хитро — одобри Ридкъли. — Господин Стибънс, ето ти логично мислене. Можеш много да научиш от този човек…
— …джудже…
— …извинявай. Джудже. Той поне не плямпа през цялото време за разни паразитни вселени.
— Паралелни! — озъби се Пондър.
У него се затвърждаваше силното подозрение, че Ридкъли бърка нарочно.
— А кои бяха паразитните?
— Няма такива!13
Тоест… няма такива, Архиканцлер. Говорил съм ви само за паралелни вселени, в които събитията не протичат както в… — Пондър се поколеба. — Нали помните онова момиче?
— Кое момиче?
— Момичето, за което сте искал да се ожените.
— Ти пък откъде научи?
— Говорихте ми за нея преди малко.
— Тъй ли? Сторил съм глупост. Е, и?
— Ами… в известен смисъл вие все пак сте се оженил за нея.
Ридкъли завъртя глава.
— Няма такова нещо. Абсолютно сигурен съм Не бих могъл да забравя.
— Е, да, но се е случило не в нашата Вселена… Библиотекарят поотвори очи.
— Да не намекваш, че съм отскочил до друга Вселена, за да се оженя? — заяде се Ридкъли.
— Не! Тоест… Оженил сте се в онази Вселена, но не и в тази.
— Тъй ли? Какви ги приказваш? С всичките му церемонии и останалото?
— Да!
— Хъм… — Ридкъли си приглади брадата. — Убеден ли си?
— Напълно, Архиканцлер.
— А стига, бе! Дори не подозирах. Пондър се обнадежди, че напредват.
— Да, ама… — подхвана Ридкъли. — Защо не помня това все пак?
Пондър се бе подготвил за въпроса.
— Защото вашият Аз в другата Вселена не съвпада с вашия Аз в тази Вселена. Онзи се е оженил. Вероятно вече е прадядо.
— Нито редче не ми е написал досега — оплака се Ридкъли. — И на мръсника изобщо не му хрумна да ме покани на сватбата.
— За кого говорите?
— За него.
— Но това пак сте вие!
— Нима? Хъ! Би трябвало аз да поканя поне себе си, как мислиш? Нали ти казвам — мръсник!
— Ха! Парламент!
Поредната идея на Верънс. Опита се да приложи в Ланкър демокрацията на ефебианците. Даде право на глас всекиму… тоест всекиму, „който е с име неопетнено, с пол мъжеский, четиридесет лета е прехвърлил и притежава къща14, за която дават цена поне три кози и половина“.
Имаше ли смисъл да постъпва глупаво, като даде право на глас на хора, които са бедни, престъпно настроени, смахнати или жени? Биха злоупотребили с правото си. Общо взето, начинанието имаше успех, макар че парламентаристите се вясваха на заседания, когато им скимнеше, нищо не си записваха, пък и не възразяваха срещу нито едно от предложенията на Верънс, тъй като беше крал. Каква полза от краля, ако трябва сами да се управляват? Никой не го кара да слага нова слама на покривите или да дои кравите, нали?
— Скучно ми е, Мили. Скучно, скучно, скучно! Ще се разходя.
— Да кажа ли на Шон да дойде с тръбата?
— Не смей, ако ти е мил животът!
Не всички градини бяха разкопани за земеделски експерименти. Имаше например билкова градина. Опитният поглед на Маграт прецени, че е доста оскъдна, защото съдържаше само растения, с които подправяха гозбите. Пък и репертоарът на госпожа Скорбик се изчерпваше с джоджен и градински чай. Нямаше нито стрък върбинка, бял равнец или дядови гащи.
Но наблизо беше прочутият лабиринт. Е, все някога щеше да се прочуе. Верънс бе чул от някого, че величествените замъци имали лабиринти Всички смятаха, че когато храстите израснат над сегашната си височина от една стъпка, лабиринтът наистина ще стане известен надлъж и нашир, а хората ще се губят, без да се мъкнат в него приклекнали и зажумели.
Маграт пристъпяше обезсърчено по посипаната с дребен чакъл пътека, а нейната огромна рокля заравняваше следите й.
От другата страна на живия плет отекна писък. Веднага позна гласа. Бе научила за някои традиции в Ланкърския замък.