— Извинявай, госпожице. Аз пък си помислих, че искаш да научиш нещичко за пчеларството.
— Да, но не и това!
Тя изфуча през вратата.
— А бе, полезно е да опознаеш отблизо природата — отбеляза пчеларят. Поклати глава весело, докато Маграт се скриваше от погледа му зад живите плетове. — Не може в кошера да има повече от една царица. Муш! Гриз! Хе-хе-хе!
Някъде в далечината изпищя Дървеняааау, който пак опознаваше отблизо природата.
Житни кръгове се появяваха навсякъде.
Вселените вече се подреждаха. Прекратиха своя танц, напомнящ за врящи спагети, и за да минат през тази теснина на историята, се впуснаха рамо до рамо в надпревара по неустойчивия гумен лист на времето.
В такива моменти, както и Пондър Стибънс се досещаше смътно, вселените си влияеха взаимно и докато се бутаха една друга, за да заемат по-изгодна позиция, изблици реалност се стрелкаха между тях.
Ако някой бе подготвил съзнанието си за най-изострена чувствителност и ако бе усилил приемането, докато въображаемото копче на регулатора не се счупи, би могъл да долови наистина необичайни сигнали…
Часовникът тиктакаше.
Баба Вихронрав седеше пред отворената кутия и четеше. Понякога затваряше очи и стискаше с пръсти носа си.
Достатъчно зле беше да не вижда бъдеще пред себе си, но поне знаеше причината. Но в ума й от цяла седмица проблясваха откъслечни видения за преживяното. Имаше обаче сериозен проблем — не бяха нейни преживелици. За пръв път си припомняше неща, които не й се бяха случили. И не биха могли да се случат. Тя си оставаше Есме Вихронрав, а здравият й разум беше по-як и от гранит. Никога не би…
Някой почука на вратата.
Примига и се зарадва, че я отърваваха от тези мисли. Минаха две-три секунди, докато се съсредоточи в настоящето. После сгъна листа, пъхна го в плика, намести го в снопчето от още много пликове, прибра всичко в кутията, заключи я с малкото ключе, което окачаше над огнището, и пристъпи към вратата. Провери за всеки случай да не е сторила щуротия от разсеяност — да речем, смъкнала си е дрехите или нещо подобно. Чак тогава отвори.
— Добра ти вечер — рече й Леля Ог, която държеше покрита с кърпичка паница. — Донесох ти малко…
Баба Вихронрав погледна над рамото й и я прекъсна:
— Тия кой са?
Трите момичета се смутиха.
— Виж какво — подхвана Леля, — те дойдоха в мойта къща и ми казаха, че…
— Нека аз да позная — пак я сряза Баба. Излезе и огледа отблизо триото. — Брей, брей. Леле-мале. Три момичета, дето ще стават вещици, нали? — Изтъни гласа си до фалцет. — „Ох, много ви молим, госпожо Ог, проумяхме грешките си, затуй искаме да се учим на сериозно вещерство.“ Е, тъй ли беше?
— Да, горе-долу — съгласи се Леля, — но…
— Туй е вещерство — натърти Баба. — Не е… не е игра с кукли! Ех, майчице… — Разходи се покрай късичката редичка от треперещи момичета. — Ти как се казваш?
— Магента Фротидж, госпожо.
— Хващам се на бас, че майка ти не те нарича тъй.
Магента се загледа в обувките си. — Нарича ме Виолета, госпожо.
— Тоя цвят е по-приятен от магента — сподели Баба. — Ще ти се да си малко загадъчна, а? Искаш хората да си мислят, че владееш окултното, нали? А магии можеш ли да правиш? Научи ли ви на нещо вашата приятелка? Я ми събори шапката.
— Какво, госпожо?
Баба Вихронрав се дръпна и й обърна гръб.
— Събори я. Няма да ти преча. Опитай. Магента-Виолета изведнъж стана розова.
— Ъ-ъ… Тъй и не схванах номера с онази пси-хо… как беше думата…
— Брей, брей. Е, да видим какво умеят другите… Ти коя си, момиче?
— Аманита, госпожо.
— Ей, че хубавичко име. Добре, да те видим сега.
Аманита се заоглежда нервно.
— Аз… ъ-ъ… май не мога, докато всички ме гледат…
— Жалко. А ти, дето стоиш накрая?
— Аз съм Агнес Нит — обади се момичето, което схващаше далеч по-бързо от предишните две и реши да не рискува с името Пердита.
— Хайде, опитай. Агнес се съсредоточи.
— Олеле-мале — въздъхна Баба. — А шапката още е на главата ми. Гита, я им покажи туй-онуй.
Леля Ог също въздъхна, взе изсъхнал клон от земята и го запрати към шапката. Баба го улови светкавично.
— Но… но вие казахте да използваме магия… — оплака се Аманита.
— Не съм — възрази Баба.
— Това би могъл да стори всеки — вметна Ма-гента.
— Вярно, но важното е, че не го сторихте. — Баба пусна една неприсъща за нея усмивка. — Вижте сега… Не че искам да се държа гадно с вас. Млади сте. В света има всякакви занятия, можете да си изберете, което щете. Хич не ви трябва да ставате вещици, особено пък ако проумеете какво означава туй. Сега си вървете. Приберете се у дома. И не се захващайте с паранормалното, преди да сте опознали нормалното. Хайде, тичайте.