Виж ти, виж ти… Елфи. (Ако произнесеш думата само в ума си, те не чуват, поне докато не са наблизо.) А тя бе вярвала искрено, че са се отървали веднъж завинаги от тях. Трябва да са минали стотици години, ако не и хилядолетия. Вещиците не обичаха да подхващат тази тема, защото посестримите им навремето допуснали ужасна грешка с елфите. Накрая проумели що за мръсници са, разбира се, но всичко се разминало на косъм. Успявали да пресрещат елфите навсякъде, да направят живота им в този свят непоносим. Борели се с желязо срещу тях. Нищо елфическо не издържа срещу желязото. То ги заслепява или нещо подобно. Прави ги напълно безпомощни.
А сега нямаше много вещици. Не и истински. По-лошото беше, че хората май изобщо не помнеха какво става, ако наоколо се навъртат елфи. Вярно, тогава животът бил по-интересен, но преди всичко защото бил по-кратък. И по-пъстър… стига да ти допада цветът на кръвта. Толкова се напекло, че хората не смеели дори да говорят открито за онези мръсници.
Наричали ги Сияйните. Наричали ги Прекрасния народ. Плюели и пипали желязо. Но много поколения по-късно забравяха за плюенето и желязото, не си спомняха и защо са измислили имената. Помнеха само колко са хубави онези твари.
Да, тогава имало много вещици. Твърде много жени намирали празни люлки или не дочаквали мъжете им да се завърнат от лова, в който замествали дивеча.
Елфи! Ама че гадници, обаче… обаче… някак правеха номера с паметта.
Леля Ог се обърна на другата страна. Грибо изръмжа възмутено.
Да вземем за сравнение джуджетата и троло-вете. Хората казват: „Да им нямаш вяра! С троловете можеш да се погодиш, ако не ти минат зад гърба. Някои са свестни по своему, ама са бъзливи и тъпи. А джуджетата… Алчни и лукави дребосъци. Е, случва се да срещнеш някой от малките хитреци, дето не е чак толкова лош, но не са по-добри от троловете, тоест…“ …са досущ като нас.
Само че не са хубави и нямат никакъв стил. Ние пък сме глупаци и паметта ни подвежда. Помним красотата и изяществото на елфите, но забравяме какво са вършили. Приличаме на мишки, които дъднат: „Каквото щете разправяйте, но котките имат стил!“ Хората никога не бяха треперили в леглата си заради джуджетата. Никога не се бяха крили под стълбите от троловете. Каквито и разправии да си имаха с тях, джуджетата и троловете си оставаха само адски досадници. Но не и ужас в мрака.
Помним, че елфите са пеели. Забравяме думите на песните им.
Леля Ог пак се завъртя. Грибо измяука приглушено, когато тупна на пода.
Тя седна в леглото.
— Я си слагай лапите за разходка, младежо. Излизаме.
На минаване през тъмната кухня Леля спря, взе един голям ръжен и му върза парче въже.
През целия си живот бе скитала из Ланкър, без да й хрумне, че има нужда от оръжие. Разбира се, през по-голямата част от живота си беше вещица и всеки нощен досадник би си отнесъл карантиите в торбичка, ако й посегне. Но и останалите жени не се бояха от нищо. Мъжете също.
А сега усещаше остро собствената си уплаха.
Нямаше съмнение, че елфите се връщат и сенките им се стелят пред тях.
Диаманда изкачи хълмчето.
Поспря. Дъртата Вихронрав като нищо би я проследила дотук. Когато вървеше през гората, струваше й се, че някой я дебне.
Не видя никого наоколо. И се обърна.
— Добър ти вечер, госпожице.
— Ти?! Значи наистина си ме проследила! Баба се надигна от сянката под Гайдаря, която я бе скривала напълно досега.
— От татко си го научих. Той все повтаряше, че нескопосаният ловец подгонвал дивеча, а умелият го причаквал.
— Тъй ли било? Значи си излязла на лов за мен, а?
— Не. Просто те почаках. Знаех, че ще се качиш тук. Нямаш къде другаде да отидеш. Дошла си да я призовеш, нали? Я да ти видя ръчичките.
Не беше молба, а заповед. Диаманда видя как ръцете й се подчиниха сами. Преди да ги свие към тялото си, старицата ги стисна. Нейната кожа на допир беше като зебло.
— И един-едничък ден не си вършила черна работа, нали? — осведоми се Баба любезно. — Не си прибирала попарени от слана зелки, не си копала гроб, не си доила крава, не си мила мъртвец…
— Не е задължително да вършиш всичко това, за да си вещица! — озъби се Диаманда.
— Че аз казах ли друго? Я сега да ти обясня нещо. За прекрасните жени в червени одежди и със звезди в косите. Може и с луни. И за гласовете, които ти шептят насън в главата. И за силата, с която се сдобиваш, щом дойдеш тук. Сигурно ти е предложила страхотна сила. Колкото си поискаш. Без нищо в замяна.
Диаманда мълчеше.
— И преди се е случвало. Винаги се намира някоя, дето ще се заслуша. — Очите на Баба Вихронрав се премрежиха за миг. — Когато си сама, а хората наоколо ти се струват твърде тъпи да размените поне по някоя дума и светът е претъпкан с тайни, дето никой не ще да ти разкрие…