— Ти да не четеш мислите ми?!
— Твоите ли? — Гласът на Баба отново зазвуча отсечено. — Ха! Цветенца и други щуротии. Танци по без нищо. Глупотевини с карти и прежда. Предполагам, че си успявала. Дала ти е сила, но до време. О, как се е кикотила! После силата намалява, а цената се качва. След това вече няма сила, обаче плащаш всеки ден. Те винаги вземат повече, отколкото дават. Онова пък, което дават, е по-лошо и от боклук. Накрая отнемат всичко. Харесва им да получават от нас нашия страх. Още повече жадуват нашата вяра. Ако ги призовеш, ще дойдат. Повикаш ли ги тук във времето на кръговете, когато светът е изтънял достатъчно, за да те чуят, ти им даваш проход. Танцьорите поначало са отслабнали. Аз няма да допусна да се върнат… Господарите и Господарките. Диаманда отвори уста.
— Не съм свършила! — сряза я Баба. — Ти си схватливо момиче. Можеш да се захванеш с какво ли не. Защо да избираш вещерството? С него не се живее леко.
— Смахната дъртофелница! Нищичко не си разбрала. Елфите изобщо не са такива…
— Не казвай думата! Не я изричай. Те идват, ако ги призовеш.
— Ами добре! Елф, елф, елф! Елф…
Баба я цапардоса безмилостно по лицето.
— Дори ти знаеш, че вършиш детинска глупост. Сега ме чуй. Ако останеш тук, повече да ги нямаме такива. А можеш и да заминеш някъде, да си уредиш бъдещето, да станеш голяма дама — умът ти стига за туй. Току-виж, ще се върнеш след десетина лета, отрупана с накити и други глезотии, ще се пъчиш пред нас, дето сме си стояли у дома, и всичко ще е наред. Но ако останеш и още се опитваш да повикаш… Господарите и Господарките, пак ще си имаш разправии с мен. Без повече празноглави игрички посред бял ден, а с истинско вещерство. Не глупотевини с луни и кръгове, а същинското, което извира от кръвта, костта и главата. Ти нищичко не знаеш за него. Права ли съм? То няма милост.
Диаманда отметна глава. Бузата й червенееше от удара.
— Да замина, значи?
Баба закъсня с една секунда. Диаманда се шмугна между камъните.
— Слабоумно хлапе! Не натам! фигурата вече се смаляваше, макар че би трябвало да е само на няколко крачки.
— Ох, че проклетия!
Баба се хвърли подире й и чу пращенето на закачил се джоб. Машата се откъсна от връвта, издрънча и прилепна към един от Танцьорите.
Нещо дърпаше краката й — всички налчета се изскубнаха от подметките на ботушите й и изсвис-тяха към камъните.
Никакво желязо не можеше да мине в кръга.
Баба вече препускаше по тревата, преди да осъзнае какво я чака. Все едно. Вече бе направила избора си.
Почувства някакво разместване — посоките танцуваха и се въртяха около нея. После под краката й се появи сняг. Беше бял. Тоест… трябваше да е бял, защото беше сняг. Но по него играеха всякакви шарки от буйството на вечното сияние в небето.
Диаманда едва се влачеше. Обувчиците й несъмнено бяха подходящи за летния сезон в града, но още по-несъмнено не бяха на мястото си в дълбок цяла стъпка сняг. А ботушите на Баба дори без налчетата си щяха да останат невредими и при разходка по поток лава.
Само че мускулите, които ги местеха напред, бяха вървели твърде дълги години. Диаманда я надбягваше.
От нощното небе падаха още снежинки. Ездачи чакаха недалеч от камъните. Кралицата излезе по-напред. Всяка вещица би я разпознала мигновено.
Диаманда се препъна, пльосна по лице, но успя да се надигне на колене.
Баба спря.
Конят на Кралицата изцвили.
— Ей, ти, падни на колене пред своята Кралица — изрече повелителната на елфите.
Носеше червени одежди и имаше медна корона на главата си.
— Няма да дочакаш — увери я Баба.
— Ти си в моето кралство, жено — напомни Кралицата. — Не можеш нито да дойдеш, нито да си тръгнеш без моето благоволение. Коленичи!
— Идвам и си отивам без ничие благоволение — заяви Баба Вихронрав. — Другояче не е било досега, нито ще се промени тепърва. — Тя докосна рамото на Диаманда. — Ето ги твоите елфи. Хубавки са, а?
Воините май бяха по-високи от два метра. Носеха не толкова дрехи, колкото съшити разнообразни парчета — късове кожа с козина, бронзови плочки, ивици от ярки пера. Където нищо не покриваше телата им, се виждаха сини и зелени татуировки. Неколцина бяха опънали лъковете си, а върховете на стрелите следваха всяко движение на Баба Вихронрав.
Косите им се събираха около главите като ореоли и лъщяха от лой. И макар че Диаманда наистина не бе виждала по-прекрасни лица, в ума й се промъкваше впечатлението, че има нещо сбъркано в тях, намек за странно неподходяща гримаса.