— Ау, ужас — подхвърли Баба. — Става все по-зле, а?
Що е магия?
Има и отговор на вещиците. Той също е в два варианта според възрастта им. По-старите почти не си правят труда да го облекат в думи. Но може би подозират дълбоко в душите си, че Вселената всъщност си няма представа какво, по дяволите, става. Тя се състои от трилиони милиарди квадрилиони възможности, всяка от които би могла да се осъществи, стига някое подготвено съзнание, непреклонно в своята квантова убеденост, да се вмъкне в пукнатината и да се завърти там. Искаш ли нечия шапка да се пръсне на парчета, необходимо е само да кривнеш нещата към онази Вселена, където огромен брой молекули от шапката решават едновременно да се разхвърчат във всички посоки.
На свой ред по-младите вещици бърборят по въпроса неспирно и вярват, че са намесени кристали, мистични сили и танци по без нищо.
Всеки може да е прав, и то едновременно. Това му е чудатото на кванта.
Беше ранно утро. Шон Ог стоеше на стража върху крепостната стена на Ланкърския замък — единствена преграда между обитателите му и ордите от варварски нашественици, които може би се навъртаха наблизо.
Харесваше му животът на военен. Понякога му се искаше някоя малка ордичка да нападне, за па има той шанс да стане герой на деня. Сънуваше с отворени очи как повежда армия в битката и си мечтаеше кралят все някога да се сдобие с въпросната армия.
Кратък писък подсказа, че Дървеняааау храни питомците си със задължителния сутрешен пръст.
Шон не обърна внимание на звука. Беше част от нормалния фонов шум. В момента запълваше времето си с тест колко дълго ще успее да задържи дишането си.
Разполагаше с разнообразни начини да си запълва времето, защото май това беше основното задължение на стражата в Ланкърския замък. Сериозното прочистване на ноздрите не беше за изхвърляне. Биваше си го и Мелодичното попръц-кване. Както и Стоенето на един крак. До Задържане на дишането и Броене прибягваше в случаите, когато не измисляше нищо ново или храната му не беше прекалено наситена с въглеводороди.
Далеч под него чукалото на портата заскрибуца гръмко. Устройството бе толкова ръждясало, че единственият начин да изтръгнеш някакъв звук от него оставаше повдигането, предизвикващо пронизително скърцане, и мощното спускане надолу — повторно скърцане и при късмет глух тропот.
Шон вдиша с пълни гърди и надзърна.
— Стой! Кой идва? — изрева той. Отвърна му звънък глас.
— Аз съм, Шон, твойто мамче.
— О, здрасти, мамо. Здрасти, госпожо Вихронрав.
— Хайде, бъди добро момче и ни пусни вътре.
— Приятел или враг?
— К’во?
— Така се казва, мамо. Официално. Ти пък отговаряш „Приятел“.
— Ама аз съм майка ти.
— Трябва да се спазват правилата — обясни Шон с унилия глас на човек, който е обречен да загуби спора, — иначе какъв е смисълът?
— Момчето ми, след минутка отговорът ще е „Враг“.
— Мо-о-оля ти се, ма мамо!
— Ох, добре де. Значи приятел.
— Да, ама може да казваш тъй, за да ме под…
— Я ни пусни веднага, Шон Ог.
Той отдаде чест, като леко се зашемети с дръжката на копието.
— Тутакси, госпожо Вихронрав.
Кръглото честно лице се скри от погледите им. След минута заскрибуца подвижната решетка.
— Как го постигна? — попита Леля Ог.
— Лесно — отвърна Баба. — Той знае, че ти няма да му пръснеш кухата глава.
— Аз пък знам, че и ти няма да го сториш.
— Няма как да знаеш. Само ти е известно, че досега не съм го направила.
Маграт се бе заблуждавала, че е само шега, но се оказа истина. В Голямата зала на замъка имаше една дълга, много дълга маса. Тя и Верънс седяха в двата й края.
Така повеляваше етикетът.
Кралят трябва да седи начело на масата. Очевидно е. Но ако Маграт седнеше до него, двамата щяха да се чувстват неловко, защото постоянно биха се обръщали, за да си приказват. Настаняването в двата края и викането през масата беше единственият изход.
Имаха затруднения и с достъпа до бюфета, подреден край стената. Отново беше немислимо да прибягнат до лесния вариант — да стават и да се обслужват сами. Ако кралете почнат лично да си слагат хапките в чинията, цялата система на монархията би рухнала безвъзвратно.
За съжаление това означаваше, че трябва да разчитат на иконома господин Спригинс със слабата памет, сакатото коляно и нервния тик, както и на средновековно подобие на асансьор, свързващ залата с кухнята и издаващ грохота на каруца по калдъръм. Шахтата пък беше същински топлооб-менник. Горещите гозби стигаха догоре изстудени, студените — ледени. Никой не знаеше какво би сполетяло сладоледа, но вероятно щеше да се наложи да пренапишат законите на термодинамиката.