Освен това готвачката отказваше да проумее що е то вегетарианство. Традиционната кулинария в замъка наблягаше на запушващи артериите ястия, толкова претъпкани с наситени мазнини, че се процеждаха навън на големи потреперващи топченца. Зеленчуците имаха участта да служат за обиране на соса и обикновено бяха сварени до еднообразен жълтеникав цвят. Маграт се опита веднъж да обясни някои азбучни истини на готвачката госпожа Скорбик. Но трите брадички на жената се разтресоха толкова заплашително при думи като „витамини“, че Маграт си намери повод Да се махне по-бързичко от кухнята.
В момента се задоволяваше с една ябълка. Готвачката не пренебрегваше ябълките. Превръщаше ги в големи печени с брашно половинки, издълбани и напълнени със стафиди и сметана. Затова Маграт прибягна до кражба от склада. Замисляше и да открие къде държат морковите.
Верънс се виждаше неясно зад сребърните свещници и купчината счетоводни книги.
Понякога се споглеждаха усмихнати. Е, изражението му поне приличаше на усмивка, но тя не беше напълно уверена заради разстоянието.
Той май й каза нещо. Маграт сви длани около устата си.
— Моля?
— Имаме нужда от…
— Извинявай, но…
— Какво? — Какво?
Накрая Маграт стана и изчака Спригинс да премести стола й до Верънс, като лицето му помо-равя от усилието. Би могла да го премести сама, но нима така постъпват кралиците?
— Би трябвало да имаме и придворен поет — обясни пак Верънс, след като отбеляза докъде е стигнал в книгата. — Задължително е за всяко кралство. Пишат стихове по тържествени поводи.
— Е, и?
— Сетих се за госпожа Ог… Чух, че пеела много забавни куплети.
Маграт се постара лицето й да не трепне.
— Аз… ъ-ъ… смятам, че тя наистина умее да римува определени думи.
— Доколкото разбирам, текущата тарифа е четири пенса годишно и чувал с припаси. — Верънс пак се взря в страницата. — Или май е само чувал за припаси… — В какво по-точно ще се състоят задълженията й? — настойчиво попита Маграт. — Тук е отбелязано, че ролята на придворния поет е да рецитира стихотворения на държавни празници.
Маграт бе присъствала на няколко хумористични рецитации на Леля Ог, почти винаги придружени със съответните жестове. Тя кимна намръщено.
— Само при условие — и искам да съм абсолютно сигурна, че си ме разбрал — тя да заеме поста след сватбата.
— О-о… Нима?
— След сватбата.
— Аха…
— Довери ми се.
— Да, разбира се, щом така ще си доволна… Пред двойната врата се вдигна някаква олелия и двете крила се отвориха рязко. Нахлуха Леля Ог и Баба Вихронрав, а Шон напразно се опитваше да ги изпревари.
— Стига де-е-е, мамо! Трябваше да вляза пръв, за да оповестя кой идва!
— Ние ще им кажем кои сме — успокои го Леля. — Как е, как е, ваши величества?
— Благословен да е този замък — обади се и Баба. — Маграт, отвори се работа за лечителка. Ето, виж.
С драматичен жест тя помете свещник и малко съдове на пода и сложи Диаманда на масата. Всъщност имаше няколко декара свободна площ, но какъв е смисълът да нахълташ, ако няма да причиняваш бъркотия?
— Но аз си мислех, че тя се опитваше да те победи вчера! — напомни Маграт.
— Няма значение — сопна се Баба. — Добрутро, ваше величество.
Крал Верънс кимна. В такъв момент други крале биха се развикали да дойде стражата, но Верънс не постъпи така. Първо, беше благоразумен човек, второ, имаше насреща си Баба Вихронрав, трето, единственият наличен страж беше Шон Ог, който в момента се опитваше да оправи изкривената си тръба.
Леля Ог се присламчи към бюфета до стената. Не че беше безчувствена, но през последните няколко часа преживя немалко сътресения, а никой друг като че не се интересуваше от обилната закуска.
— Какво й се е случило? — попита Маграт, докато старателно преглеждаше момичето.
Баба се озърна. В залата имаше доспехи, на стените висяха щитове, ръждясали стари мечове копия… значи предостатъчно желязо…
— Простреля я елф…
— Но… — едновременно започнаха Маграт и Верънс.
— Сега не ме разпитвайте, нямаме време. Простреля я елф и толкоз. С ония техни гадни стрели. Карат съзнанието да се залута. Тъй… Можеш ли да сториш нещо за нея?
Въпреки добродушието на Маграт у нея пламна искрата на праведния гняв.
— Я гледай, изведнъж пак станах вещица, щомти притр…
Баба Вихронрав въздъхна.
— И за туй нямаме време. Само те моля. Кажеш ли не, ще я отнеса и повече няма да ти дотягам.
Кротостта в гласа й беше толкова изненадваща, че Маграт, образно казано, се спъна в собствения си гняв и се опита да запази равновесие.