Прекъсна го проблясък на октариново сияние.
— Всъщност не е правило — поправи го Ридкъли. — По-скоро е нещо като принцип. — Обърна се към Пондър Стибънс. — Надявам се, че забеляза интересното приложение на морфичния резонанс на Стаклейди.
Пондър надникна.
Главатарят се бе превърнал в тиква, макар в съответствие с вселенските норми на хумора шапката му да си стърчеше върху него.
— А сега — подхвана Ридкъли — ще съм ви много задължен, приятелчета, които се криете зад скалите и шубраците, ако излезете на открито. Чудесно. Господин Стибънс, ти и Библиотекарят минете при всеки с шапката, моля те.
— Ама туй е обир, бе! — разкрещя се кочияшът. — Пък ти го превърна в някакъв плод!
— Зеленчук — поправи го Архиканцлерът. — Освен това ефектът изчезва след два-три часа.
— Дължат ми един кон — напомни Казанунда. Бандитите се изръсиха — неохотно даваха пари на Пондър и също толкова неохотно, но много припряно даваха пари на Библиотекаря.
— Сър, събраха се почти триста долара — обобщи Пондър.
— И кон, не забравяйте! Всъщност бяха два коня. Току-що си спомних за втория.
— Превъзходно! На печалба сме от пътуването. Тъй че ако тези господа махнат преградата от пътя, ще продължим.
— О, имаше и трети кон, ей сега се сетих!
— Не е редно да вършите такива неща! — крещеше кочияшът. — Редно е да бъдете ограбени!
Ридкъли го изблъска от капрата.
— Ние сме във ваканция и се забавляваме. Каретата затрополи по пътя. Отдалеч долетя вик „И четири коня!“, преди да се скрие зад първия завой.
Тиквата се сдоби с уста.
— Махнаха ли се?
— Да, шефе.
— Я ме пренесете на сянка. И да не споменаваме повече тая случка. Някой има ли хапчета от сушени жаби?
Верънс II уважаваше вещиците. Те го поставиха на престола. Изобщо не се съмняваше в това, макар и да не проумяваше докрай как се случи. А към Баба Вихронрав изпитваше страхопочитание.
Последва я покорно надолу към тъмницата. Подтичваше, за да навакса дългите й крачки.
— Какво става, госпожо Вихронрав?
— Трябва да ти покажа нещо.
— Споменахте елфи.
— Тъй си е.
— Мислех, че са само герои от сказанията.
— Е, и?
— Тоест… нали се сещате… бабини деветини.
— И какво от туй?
Баба Вихронрав сякаш излъчваше подобие на жироскопно поле — загубиш ли опора под краката си, то не ти позволява да възстановиш равновесието.
Верънс опита отначало.
— Исках да кажа, че уж не съществуват.
Баба спря пред една врата. Състоеше се предимно от почернял с годините дъб, но имаше и голяма желязна решетка с дебели пръти.
— Вътре е. Верънс надзърна.
— Божичко!
— Накарах Шон да ми отключи килията. Не ми се вярва друг да ни е видял. Не казвай никому. Ако джуджетата и троловете дочуят, ще съборят стените, за да докопат оня, дето е вътре.
— Защо? За да го убият ли?
— Разбира се. Паметта им не е къса като човешката.
— А от мен какво очаквате да сторя?
— Просто го дръж под ключ. Де да знам. Трябва да помисля!
Верънс пак се взря в елфа, който лежеше свит на средата.
— Това ли е елф? Но той е… кльощав дългуч с физиономия на тарикат. Нищо особено. Нали уж били прекрасни?
— А, такива са, когато са будни — махна неопределено с ръка Баба. — Излъчват онуй… онуй… А бе, когато хората ги гледат, виждат красота, виждат нещо, на което искат да угодят. Могат да имат такава външност, каквато ти копнееш да имат. Вика му се обаяние. Веднага личи, ако наоколо има елфи. Хората почват да се държат нелепо. Престават да мислят. Ама ти нищо ли не знаеш?
— Мислех, че… елфите са само измислица… като феята на зъбчетата…
— Нищо забавно няма около феята на зъбчетата — сгълча го Баба. — Жената се скъсва от работа. Хич не си представям как мъкне оная подвижна стълба. Не… Елфите са си истински. Ох, че гнус! Слушай сега… — Обърна се и изпружи показалец към него. — феодална система, ясно ли е?
— Какво? — феодална система! Внимавай, де. Кралят най-отгоре, под него бароните и разни други, долу са всички останали… пък вещиците са малко встрани — дипломатично вметна Баба и събра пръстите на двете си ръце. — феодална система. Като ония островърхи градежи, в които погребват разни езически владетели. Проумя ли?
— Да.
— Добре. И елфите тъй виждат положението, не схващаш ли? Когато се промъкнат в някой свят, всички останали са на дъното. Роби. По-зле и от роби. Дори по-зле и от животни. Ония вземат каквото си щат. А искат всичко. Най-лошото обаче е… че ти влизат в главата. Четат ти мислите и за да се опазиш, мислиш каквото на тях им е изгодно. Обаяние. И се почва — залостени прозорци нощем, изнасяне на храна за приказния народ, завъртане три пъти на място, преди да изтървеш и думичка за тях, подкови над вратите…