— Вижте, аз смятах — усмихна се бледо кралят, — че всичко това е фолклор.
— Разбира се, че е фолклор, тъпако!
— Все пак аз съм кралят — укори я Верънс.
— Значи си тъп крал, ваше величество.
— Благодаря.
— Туй не значи, че не е вярно! Може малко да се размъти с годините, хората забравят дреболиите, забравят защо са вършили всичко. Например окачането на подкови.
— Помня, че баба ми имаше подкова над вратата.
— Видя ли? Не е заради формата й. Ако живеещ в схлупена къщурка и си беден, подковата май е парчето желязо с дупки в него, което първо ще ти попадне под ръка.
— Аха.
— Проклетията на елфите е, че нямат… Ех, как беше, май започваше с „м“…
Баба щракна с пръсти раздразнено.
— Морал ли?
— Ха, прав си, ама не е същото!
— Мускули? Майтапи?
— Не, не, не! Означава… да разбереш как другият гледа на нещата.
— Емпатия ли?
— А така. Никаква я нямат. Дори добрият ловец знае как се чувства дивечът. Затуй има успех в лова. Елфите не са такива. Жестокостта ги забавлява, не разбират що е туй милост. И не подозират, че някой друг освен тях може да има чувства. Много се смеят, особено ако са хванали някой човек, трол или джудже. Троловете може да са от камъни, ваше величество, ама те уверявам, че ако ги сравниш с елфите, са ти като родни братя. Поне в главата.
— Но защо не съм чувал това досега?
— Заради обаянието. Елфите са прекрасни. Имат стил — изплю думата Баба. — Красота. Изящество. И само туй се натрапва. Ако котките приличаха на жабите, щяхме веднага да схванем що а гадни и жестоки малки мръсници са те. Стил… Туй помнят хората. Помнят обаянието. Всичко останало, цялата истина се превръща в… бабини деветини.
— Маграт никога не ми е споменавала за тях. Баба се подвоуми.
— Маграт не знае много за елфите. Ха… Тя още не е младоженка, камо ли да обръща внимание на бабините деветини. Пък и напоследък не се говори често за елфите. Щото не е на добро. По-сигурно е всички да ги забравят. Те… идват, когато ги призовеш. Ама не с викове „ехо-о-о“. Когато хората ги призоват в главите си. Стига и ако на хората им се иска елфите да са тук.
Верънс разпери ръце.
— Още изучавам монархията. Това пък не го разбирам изобщо.
— Не е нужно да разбираш. Ти си крал. Я да те питам нещо… Знаеш ли за слабите места в света? Там, където опира в други светове?
— Не.
— Има едно горе на хълма. Затуй Танцьорите са побити около него. Те са нещо като стена.
— Аха.
— Понякога преградите отслабват, схвана ли? Все едно има приливи и отливи. Тъй е по времето на кръговете.
— Аха.
— И ако хората се държат глупашки в таквоз време, дори Танцьорите няма да удържат портала затворен. Щото ако светът е изтънял, дори и злощастна мисъл може да прокара връзката.
— Аха.
Верънс долови, че разговорът пак минава през територия, в която и той може да допринесе нещо — Глупашки ли? — смънка кралят.
— Като ги призоват. Като ги привлекат.
— Аха. Аз какво да правя?
— Продължавай да си царуваш. Мисля, че сме в безопасност. Не могат да проникнат. Вразумих момичетата, тъй че повече няма да отварят проходи. Ти дръж тая твар под ключ и не казвай на Маграт. Няма смисъл да я тревожим, нали? Е, някакво същество прескочи при нас, но аз го държа под око. — Баба потри ръце с мрачно задоволство. — Май оправих нещата. — Тя примига и стисна носа си с два пръста. — Какво казах преди малко?
— Ъ-ъ… Казахте, че според вас сте оправила нещата.
Баба Вихронрав примига отново.
— Вярно си е. Казах го. Да. В замъка съм, нали?
— Да.
— Добре ли сте, госпожо Вихронрав?
В гласа на краля изведнъж звънна безпокойство.
— А, много съм си добре. Даже отлично. В замъка. И децата са добре, нали?
— Моля?
Тя примига за трети път.
— Какво?
— Не ми изглеждате особено добре… Баба изкриви лице и тръсна глава.
— Да. Замъка. Аз съм аз, ти си ти, Леля е горе с Маграт. Тъй си е. — фокусира погледа си в краля. — Само малко съм… преуморена. Нищо стряскащо. Изобщо няма за какво да се тревожиш.
Леля Ог наблюдаваше скептично приготовленията на Маграт.
— Компресът с мухлясал хляб хич не ми се вижда магически — отбеляза тя.
— Гуди Уемпър се кълнеше, че бил лечебен. Но не знам какво да сторим с тази дълбока кома.
Маграт обръщаше с надежда пукащите древни листове. Предшественичките й бяха записвали каквото им хрумне в момента, затова твърде важните заклинания и заключения се редуваха с оплаквания колко ги болят краката.
— Тук е написано: „Мънечките дялани камичета, дето се намират понякогаш, са познати като елфически остриета, щото са останали от старовремски елфически стрели.“ Друго не намерих. Има и рисунка. Виждала съм наоколо такива камъчета.