Баба не се заслуша в приказките й, а промълви:
— Има още нещо, за което не сме се сетили. Тя ще търси как да нахълта.
Вече бяха на градския площад. Баба го огледа. Разбира се, Верънс беше крал, както си е редно. Това беше негово владение, също както си е редно. Но в един по-съкровен смисъл кралството принадлежеше на нея. И на Гита Ог, разбира се. Волята на Верънс се простираше само върху човеците. Дори джуджетата и троловете не го признаваха за свой повелител, макар да изразяваха мнението си много учтиво. Опреше ли до дърветата, скалите и земята, Баба Вихронрав ги смяташе за свои. Имаше усет за настроенията на кралството.
А то още беше под нечий взор. Тя долавяше зорката бдителност. Достатъчно близкото наблюдение променя нещото, което наблюдават. В момента някой оглеждаше цялото кралство. Нападаха цялата й земя, а нейният ум се оплиташе…
— Брей, че забавно — промърмори Леля Ог уж на себе си. — Както си седях сутринта при Танцьорите и си помислих, че е смешничко…
— За какво дърдориш?
— А бе, помня от младините си едно момиче като Диаманда. Сприхаво, нетърпеливо, надарено — същински трън в задниците на старите вещици. Не знам дали и ти случайно не я помниш?
Подминаха ковачницата на Джейсън, която цялата звънеше от ударите на чука му.
— Нивгаш не съм я забравяла — тихо отвърна Баба.
— Туй е смешното — как се повтаря всичко…
— Няма таквоз нещо — отсече Баба. — Не бях като нея. Знаеш какви бяха старите вещици из нашите краища. Със закоравели навици. Сбирщина дърти баячки на брадавици. А аз не се държах грубо с тях. Само бях… твърда. И откровена. Държах на своето. И туй е част от вещерството — да държиш на своето… Ама ти се хилиш!
— Не, бе, щях да кихам.
— При нея е друго. Никой не може да каже, че не приемам новото.
— А, всеизвестна си с твойта възприемчивост към новото — потвърди Леля Ог. — Все същото твърдя: „Есме Вихронрав винаги приема новото.“
— Тъй си е. — Баба огледа гористите хълмове около града и се намръщи. — Лошото е, че днешните момичета не знаят как да мислят ясно. Тъкмо в туй е разковничето — да мислиш ясно и да не се разсейваш. Виж я Маграт — все се отплесва по нещо. Туй пречи да си свършиш работата както трябва. — Тя спря. — Гита, усещам я. Кралицата на Приказния народ. Успява да разпростре ума си и отвъд камъните. Ех, че проклето момиче!… Сега оная може да се вмъква. Навсякъде е. Където и да надникна със съзнанието си, надушвам нея.
— Всичко ще се нареди накрая — потупа я по рамото Леля. — Ще видиш.
— Тя търси път — повтори Баба.
— Добра ви среща тая заран, братя, и как започнахте тоз чуден ден? — изрече пекарят Коларов.
Другите участници в Ланкърската трупа го изгледаха.
— Ти да не гълташ някакви лекове или си пощурял? — попита Тъкачев.
— Само искам да се настроя подходящо — обясни Коларов. — Тъй приказват майсторите-грубияни.
— Че кои са майсторите-грубияни? — не разбра тъкачът Пекарев.
— Ами май са едни и същи с комичните еснафи. — Питах мойто мамче за еснафите — обади се Джейсън. — Ик’во?
— Ами ние сме.
— И майстори-грубияни ли сме? — провери тъкачът Пекарев.
— Тъй излиза.
— Ама ние не приказваме като ония скапаняци в пиесата — обиди се пекарят Коларов. — Нивгаш не съм припявал „тра-ла-ла“. И хич не им схващам майтапите.
— Не са измислени, за да ги схванеш — възрази Джейсън. — Нали затуй е пиеса.
— Не разбрах що не може да си изиграем Танца с тоягите и кофите! — мърмореше кошничарят Шивашки.
— Няма да играем Танца с тоягите и кофите! Да не чувам повече за тоя танц! Още ме прищраква коляното! Да не си го споменал друг път!
Бутаха на тласъци и приплъзвания каручката с реквизита по неравната пътека.
Джейсън признаваше поне пред себе си, че е доста по-лесно да играеш „морис“, отколкото пиеса. Поне не се струпват хора, дето зяпат и се кискат. Наоколо не стърчат дечица, които се присмиват. На Тъкачев и Покриварски малко им оставаше да се разбунтуват, започваха да си преиначават репликите. А вечерите се превръщаха в неуморно издирване на място, където да репетират.
Дори гората не се оказа достатъчно затънтена. Да се чуди човек колко случайни минувачи имаше и там.
Тъкачев престана да бута и си избърса челото.
— Как да не си помислим, че поне при Сцепе-ния дъб няма да има досадници? На цял километър е от най-близката пътека, ама да пукна, ако след пет минути изобщо можехме да се обърнем от въглищари, отшелници, трапери, смолари, ловци, тролове, птицеловци, свинари, гъбари, джуджета и подозрителни типове с дълги до земята палта. Чудя се как в гората е останало място за проклетите дървета. Сега къде ще ходим?