Выбрать главу

Бяха стигнали до кръстопът… ако заслужаваше това наименование.

— Туй място не го помня — рече бракониерът Дърводелски. — Уж познавам всички пътеки наоколо…

— Да, ама ходиш по тях само нощем — напомни Джейсън.

— Ъхъ, знае се, че ясна нощ за теб е светла радост — подхвърли коларят Покриварски.

— И да не е ясна, пак й се радва — поправи го Джейсън.

— Ей — оживи се тъкачът Пекарев, — вече много ни бива в тоя грубиянски майсторлък, а?

— Я да тръгнем надясно — предложи Джейсън.

— А, не, нататък са само изтравничета и бодили.

— Добре, тогаз наляво.

— Пътеката много криволичи — оплака се Тъкачев.

— Що не направо? — учуди се Коларов. Джейсън се загледа напред.

Имаше по-скоро животинска пътечка, която се виеше в сянката на дърветата между папратите. Вдъхваше усещане за изобилна тъмна зеленина, каквато подсказва думата гъсталак.

Усетът му на ковач изведнъж се пробуди и кресна.

— Натам не бива — настоя Джейсън.

— Айде, бе — възпротиви се Тъкачев. — К’во й е на пътеката?

— Ами стига чак до Танцьорите. Мойто мамче заръча никой да не се вясва там заради ония момичета, дето танцуват около камъните по без нищо.

— Да, ама престанаха — припомни им Покри-варски. — Старата Баба Вихронрав им тропна с крак и ги накара да си обуят гащите.

— Вече няма да ходят там — допълни Коларов. — Значи ще си имаме тишина и спокойствие за репетицията.

— Мойто мамче заръча никой да не се мярка там — малко по-неуверено настоя Джейсън.

— Ъхъ, ясно, ама тя май не иска там да стават… разни магии — отсъди Коларов. — Няма нищо магьосническо да изглупяваме при камъните по перуки и тям подобни.

— Вярно — подкрепи го Покриварски. — И ще сме сам-сами горе.

— А пък — подхвана Тъкачев — ако на някои момичета пак им щукне да отскочат дотам, за да потанцуват по без гащи, непременно ще ги сга-щим.

Настъпи нерушима тишина, изпълнена с размисъл.

— Както излиза — промълви Покриварски, давайки глас на мислите, въртящи се в главите на почти всички от трупата, — туй е наш граждански дълг.

— А бе — запъна се Джейсън, — нали мойто мамче каза…

— Тя поне да не си отваря устата — прекъсна го Тъкачев. — От татко ми съм чувал, че като млада рядко се сещала да си обуе…

— Ох, добре — предаде се Джейсън, останал в малцинство. — И аз не виждам как ще стане нещо лошо. Само играем пиеса. Всичко е… наужким. Нищо истинско не вършим. Ама никакви танци! Особено — и искам да запомните веднъж завинаги — Танца с тоягите и кофите.

— О, само ще играем пиесата — увери го Тъкачев. — И ще бдим, разбира се.

— Туй ни е граждански дълг — повтори Покри-варски.

— Щом е наужким, няма страшно — колебливо смънка Джейсън.

Дрън-звън-бам-бум…

Шумът отекваше навсякъде в Ланкър.

Здрави силни мъже, които прекопаваха градините си, захвърляха лопатите и мотиките и хукваха да търсят спасение по домовете си…

Дрън-звън-бам-бум…

Жени излизаха на праговете и крещяха отчаяно на децата си да се приберат веднага…

ТРЯС… Ех, да му… Бум-бам…

Трещяха затваряни кепенци. Някои мъже заливаха огнищата с вода и се мъчеха да натъпчат чували в димоотводите под уплашените погледи на семействата си…

Леля Ог живееше сама, защото според нея старите хора имали нужда да си пазят достойнството и независимостта. Освен това Джейсън беше в съседство, а неговата жена… уф, как й беше името… можеше да бъде събудена набързо с тропане на ботуш по стената. От другата страна живееше Шон. Леля го бе накарала да провеси дълго въже с тенекии, за да може да повика и него при нужда. Но това се случваше само в спешни случаи — например ако й се допие чай или я налегне скуката.

Бум… Гръм да го удари… Дрън…

Леля Ог не разполагаше с баня, обаче си имаше тенекиена вана, която обикновено висеше на пирон зад клозета. Сега я мъкнеше към къщата. Вече доближаваше края на градината след блъскане в разни дървета, стени и декоративни фигурки на гномове.

От три големи черни котела до огнището се вдигаше пара. До тях бяха наредени половин дузина хавлии, гъбата за търкане, парчето пемза, сапунът, вторият сапун, в случай че първият се загуби във ваната, черпакът за вадене на паяци, наполовина пълното с вода гумено пате с полуиздъх-нала свирка, стъргалото за мазоли, малката четка, голямата четка, четката с дръжка за неудобни гънки, банджото, измишльотината с тръбички и чучурчета, чието предназначение никой не знаеше, и шишенце есенция за вана „Клачиански нощи“ — една капка стигаше да набръчка боята по стените.