Бум-дрън-фрас…
Самосъхранението бе научило жителите на Ланкър да разпознават подготовката на Леля за хигиенни занимания.
— Но нали не е април! — тюхкаха се съседите, преди да дръпнат пердетата.
В къщата малко над дома на Леля Ог госпожа Скиндъл стисна ръката на съпруга си.
— Козата още е навън!
— Да не си превъртяла? Няма да изляза! Не и по това време!
— Ама знаеш какво стана миналия път! Три дни беше схваната от едната страна, човече, и едва я свалихме от покрива!
Господин Скиндъл подаде глава зад вратата Всичко беше стихнало зловещо.
— Сигурно налива водата…
— Имаш минутка-две — насърчи го съпругата му. — Излез, иначе незнайно колко седмици ще пием кисело мляко.
Господин Скиндъл взе оглавника, окачен зад вратата, и се промъкна при козата си, която беше вързана до плета. И животинката вече разпознаваше подготовката за баня, затова стоеше вцепенена.
Нямаше смисъл да я влачи. Поумува и я вдигна на ръце.
Отдалеч се чуваше приглушено, но натрапчиво плискане и почукването на парче пемза в тенекиената стена на ваната.
Господин Скиндъл затича.
Настигна го далечен акорд от настроено банджо.
Светът затаи дъх.
И тогава онова, което очакваше, го връхлетя подобно на торнадо, фучащо през прерията.
— ААааааииииий…
Три саксии до вратата изпращяха. Шрапнел избръмча край главата на господин Скиндъл. — …магьосническият жезъъъл си имааа топка накрая, топка накрая…
Той метна козата през отворената врата и се гмурна след нея. Жена му чакаше напрегнато, за да затръшне вратата.
Цялото семейство заедно с козата се свря под масата.
Не че Леля Ог пееше толкова зле. Успяваше обаче да извлече от гърлото си тонове, които след усилването в тенекиената вана, пълна до половината с вода, преставаха да бъдат звуци и се превръщаха в неумолимо повсеместно присъствие.
Имало е много певци, чиито високи регистри са чупили стъкла. Горното до на Леля Ог ги измиваше.
Ланкърската трупа седеше унило по тревата и мъжете си подаваха гледжосана кана. Репетицията не мина добре.
— Не върви, а? — подхвърли Покриварски.
— Поне знам, че не е смешно — допълни Тька-чев. — Хич не си представям, че кралят ще се скъса от кикот, като ни гледа как играем сбирщина майстори на еснафлъка, дето не ги бива за артисти.
— Просто не ставате за тая работа — отсече Джейсън.
— Тъкмо туй се иска от нас — възрази Тъкачев.
— Ъхъ, обаче не ни бива да играем хора, дето не ги бива да играят — обобщи Калайджийски. — Не знам що, ама е тъй. Как ги виждаш всички ония нафукани господари и господарки…
Ветрец повя през поляната и донесе дъх на сняг в лятото.
— …да се смеят, щото не ни бива да се правим, че не ни бива?
— Бездруго не знам к’во е смешното, когато някакви си груби еснафи се мъчат да играят пиеса — сподели Тъкачев.
Джейсън вдигна рамене.
— Тука пише, че всички благородници… Вятърът се насити още по-остро с калаения дъх на сняг.
— …в Анкх-Морпорк падали от смях седмици наред, като гледали тая пиеса. Представяли я три месеца на Широката улица.
— Коя Широка улица?
— Там са всичките театри. „Дискъ“, „Трупата на лорд Уинкин“, „Мечата яма“…
— Там се хилят на всяка щуротия — изрази мнението си Тъкачев. — Пък и смятат всички ни за дървеняци. Мислят си, че само зяпаме тъпо и пеем глупашки народни песни, и заради пиенето на шльокавица имаме всичко на всичко по три клетки в мозъка, дето са се събрали да се топлят.
— Ъхъ. Я ми подай тая кана.
— Префърцунени градски копелета.
— Не знаят к’во е да си се наврял до подмишниците в задника на крава в зимна нощ. Ха!
— И никой от тях не… Туй пък що го изтърси? Нямаш крава.
— Да, ама знам к’во е.
— Те не знаят още и к’во е да ти затъне единият чепик в гнусотията насред двора и какъв ужас настава, като няма къде да стъпиш с другия крак, щото все ще пробиеш коричката.
Течността плискаше кротко в каната, която минаваше от една несигурна ръка в друга.
— Вярно. Прав си. А ти виждал ли си ги как играят „морис“? Да му се отще на човек.
— К’во? „Морис“ в града?
— Е, поне в Сто Хелит го играят. Разни мекушави магьосници и търгаши. Цял час си прахосах да ги гледам и никой никого не срита в чатала.
— Изкилиферчени градски копелета, казвам ти. Мъкнат се тука, вземат ни работата…
— Недей да плещиш глупости, бе. Те не знаят к’во е работа.
Каната бълбукаше някак по-дълбоко и подсказваше, че доста се е опразнила.
— А те нивгаш не са се завирали до подмишни-ците в…
— Да ви река, значи… Да ви река… Значи… Ха. Ще се хилят на почтени груби еснафи, а? Глей с’а. Глей, бе. К’во става, значи? Глей с’а. Тая пиеса е за няк’ви си грубияни, дето се оплескват, кат играят пиеса за една сбирщина от господари и господарки…