— Баба за какво настояваше да си приказва с теб?
— О… Ами… Разни неща…
— Не беше за… секс, нали?
Верънс доби изражението на пълководец, който се е опасявал от фронтална атака и внезапно открива, че в тила му се мътят твърде неприятни събития.
— Не! Защо питаш?
— Леля се опитваше да ми подхвърля майчински съвети. Едва сдържах смеха си. Честно казано и двете се държат, сякаш съм голямо дете.
— О, нищо подобно.
Седнаха от двете страни на огромната камина поаленели от смущение. Маграт се запъна:
— Ъ-ъ… Нали поръча онази книга? Сещаш се… с гравюрите…
— О, да. Поръчах я.
— Трябваше вече да сме я получили.
— Да, но каретата с пощата идва само веднъж седмично. Предполагам, че ще пристигне утре. Омръзна ми да тичам до площада всяка седмица, за да изпреваря Шон.
— Ти си кралят. Защо не му заповядаш да престане?
— Не бих искал. Толкова е усърден… Голяма пламтяща цепеница се разпадна на две върху решетката.
— Наистина ли можеш да поръчаш книги за… онова?
— Можеш да си поръчаш книги за каквото и да било.
Двамата се загледаха в огъня. Верънс си мислеше: „Виждам, че не й допада да бъде кралица, но нали такава трябва да стане, щом се омъжва за крал? Това твърдят във всички книги по въпроса…“ Маграт си мислеше: „Беше много по-мил, когато носеше сребърни звънчета на шапката си, а нощем спеше пред прага на господаря си. Тогава можехме да си говорим…“ Верънс потри ръце.
— Е за днес май това беше. Утре ще сме много ти с пристигането на гостите и всичко останало.
— Да, денят ще ни се стори дълъг.
— Може би най-дългият. Ха-ха.
— Да.
— Предполагам, че пак са сложили грейки в леглата ни.
— Шон научи ли се вече как да го прави?
— Дано. Не мога да си позволя тези неспирни покупки на дюшеци.
Залата беше голяма. Сенките се трупаха в ъглите, скупчваха се в двата й края.
— Доколкото знам — проточи Маграт, докато стояха пред огъня, — досега не са имали кой знае колко книги в Ланкър.
— Грамотността е чудесно нещо.
— Справяли са се някак и без тях, струва ми се.
— Да, но не по най-добрия начин. Не са особено вещи в ефективното стопанство.
Маграт си каза, че в този край не са особено вещи във всеки един смисъл.
— Все пак е най-добре да си отспим, как мислиш?
— Предполагам, че е така.
Верънс запали свещите в два сребърни свещника и подаде единия на Маграт.
— Е, лека нощ.
— Лека нощ.
Целунаха се, извърнаха се и се разотидоха по покоите си.
Чаршафите в леглото на Маграт тъкмо започваха да придобиват кафяв оттенък. Тя измъкна грейката и я пусна през прозореца.
После се вторачи свирепо във вътрешния клозет.
Тя вероятно беше единственият човек в Ланкър, който се главоболеше за биологичното разпадане на разни неща. Всички останали противно на убежденията й се надяваха нещата да траят колкото се може по-дълго, защото до болка ясно съзнаваха, че всяка проклетия бездруго се скапва и прогнива.
Вкъщи… тоест в къщата, където живееше преди, тя имаше клозет в края на градината. Одобряваше го. С редовно сипване на кофа пепел, екземпляр от миналогодишния „Алманахъ“ на пирон и гравиран грозд на вратата барачката напълно задоволяваше изискванията й. Веднъж на няколко месеца й се налагаше да изкопае нова дълбока дупка и да повика някого, за да й помогне при преместването на барачката.
Вътрешният клозет представляваше малка, прилепена до спалнята стаичка с дървена седалка над широка квадратна дупка, чието гърло се спускаше далеч долу чак до подножието на замъка. Там имаше отвор в крепостната стена и биологичното разпадане се осигуряваше веднъж седмично чрез органично-динамичен процес, въплътен в Шон Ог и неговата лопата и ръчна количка. Дотук нищо несъвпадащо със схващанията на Маграт. Всичко някак се вписваше в идеята за разликата между краля и простолюдието. Тя обаче се втри-саше от куките.
На тях трябваше да бъдат окачани дрехи за съхранение в клозета. Мили й обясни, че тук слагали по-скъпите кожени одежди. Молците бягали заради въздушното течение от шахтата и… миризмата19.
Маграт поне в това наложи волята си.
Легна и се загледа в тавана.
Разбира се, искаше да се омъжи за Верънс въпреки слабоватата му брадичка и леко сълзящите очи В нощния мрак Маграт признаваше, че не може да си позволи придирчивост, а да попадне на крал при нейното положение си беше същински късмет.
Само че го предпочиташе, какъвто го познаваше, докато още беше шут. Има нещо особено у един мъж, който звъни тихо и мелодично на всяка крачка.
Само че вече прозираше в бъдещето си, запълнено с неумело бродиране на гоблени и печално седене пред прозореца.
19
Такава е суровата истина. Затова хората се отдръпват почтително при минаването на кралски особи.