Маграт зърна общия си портрет с Верънс.
— Ех, че тъпотия… — промърмори си под носа, но Мили я чу и се сащиса.
— Какво не ви харесва, госпожо? Маграт се завъртя на пети.
— Всичко това! Защото е заради мен. Мили заотстъпва от уплаха.
— Аз съм си Маграт Чеснова! Кралете трябва да се женят за принцеси, херцогини и други подобни! За жени, които са свикнали с това! Не искам хората да крещят „ура“, защото съм минала покрай тях в каляската! Особено пък хора, които ме познават от малка! Всичко това… това… — Трескавият й жест обхвана омразния вътрешен клозет, огромното легло с балдахин и гардеробната, натъпкана с корави и скъпи дрехи. — Тази гадост… не е за мен, а заради някаква си идея! Не си ли имала от онези картонени куклички, знаеш ги, изрязваха се… после изрязваш и дрешки за тях? Същата съм и аз! Точно като при… при пчелите! Превръщат ме в кралица волю-неволю! Да, ето какво ме сполетя!
— Сигурна съм, че кралят ви купи всички тези прекрасни дрехи, защото…
— Не говоря само за дрехите. Хората ще викат „ура“, който и да седи в каляската!
— Госпожо, но нали тъкмо вие се влюбихте в краля — храбро вметна Мили.
Маграт се поколеба. Никога не бе разнищвала чувствата си. Накрая промълви:
— Не е така. Тогава не беше крал, а просто печален и мил нисък човечец. Имаше шапка със звънчета и никой не си правеше труда да го забележи!
Мили се отдръпна още малко.
— Трябва да е от нерви, госпожо — забърбори тя. — Всички били изнервени в деня на сватбата си. Да отида ли… да ви приготвя малко билков…
— Не съм нервна! И мога сама да си сваря билков чай, ако ми се припие!
— Госпожо, готвачката много се ядосва, когато някой влезе в градината.
— Видях я вече тази билкова градина! Само избуял градински чай и жълтеникав магданоз! Ако не може да я пъхне в кокоша трътка, значи не е билка! Впрочем… коя от нас е кралицата тук?
— Госпожо, нали уж не щяхте да сте кралица? — напомни Мили.
Маграт се вторачи в нея. За миг изглеждаше, че спори със самата себе си.
Мили не беше най-образованото момиче в света, но не беше никак глупава. Изскочи през вратата, преди подносът със закуската да тресне в стената.
Маграт седна на леглото и притисна главата си с длани.
Не искаше да бъде кралица. Защото това би означавало да стане актриса, а не я биваше да играе роли. Дълбоко в себе си съзнаваше, че дори не я бива особено да бъде Маграт.
Гълчавата на предпразничната шетня стигаше до ушите й. Щеше да има народни танци, разбира се… нямаше начин да ги предотврати. Вероятно щяха да стигнат и до народни песни. Очакваше също дресирани мечки, жонгльори-смешници и състезание по катерене на мазен прът, в което нез-найно защо Леля Ог винаги побеждаваше. Също и забавното бъркане наслуки в котела с трици, на-пълнен с изненади също от Леля Ог. Само храбрец би пъхнал ръка в котел с трици, подготвен от вещица с твърде всеобхватно чувство за хумор. Маграт харесваше панаирите. До днес.
Е все пак би могла да свърши нещо полезно.
За последен път облече дрехите си на жена от простолюдието, слезе по стълбата и отиде в срещуположната кула. Качи се в стаята, където бяха настанили Диаманда.
Маграт бе наредила на Шон да поддържа огъня в огнището. Завари момичето, кротко унесено в сън, от който няма събуждане.
Неволно обърна внимание на факта, че Диаманда е фантастично привлекателна, а както вече се увери, и достатъчно смела да се изрепчи на Баба Вихронрав. Маграт с нетърпение очакваше тя да оздравее, за да й завижда неуморно.
Раната май зарастваше добре, но имаше и…
Отиде в ъгъла и дръпна шнура на звънчето.
След минута-две Шон Ог нахълта задъхан. Ръцете му бяха изцапани със златна боя.
— Какви са тези неща? — сопна му се Маграт.
— Ъ-ъ, не ми се ще да ви казвам, госпожо…
— Нашата особа — натърти Маграт — е… почти кралица.
— Да, ама кралят каза… М Баба Вихронрав каза…
— По една случайност Баба Вихронрав не е владетелка на това кралство — заяви Маграт. Мразеше се, че говори така, но като че постигаше успех.
— Впрочем тя не е тук. Нашата особа обаче е тук и ако не ми кажеш какво става, ще се погрижа да вършиш цялата черна работа в замъка.
— Че аз бездруго върша цялата черна работа уточни Шон.
— Ще я направя още по-черна.
Маграт взе един от вързопите. Състоеше се от ивици плат, омотани, както се оказа, около къс желязо.
— Цялата е обградена с тях. Защо?
Шон заби поглед в ботушите си. И те бяха напръскани със златна боя.
— Ами мойто мамче каза… — Да?
— Мойто мамче каза да се погрижа около нея да има желязо. Затуй двамата с Мили взехме малко парчета от ковачницата, омотахме ги и Мили ги нареди.