В този миг тя погледна през прозореца.
Леля Ог усърдно пазеше равновесие върху табуретката, докато прокара пръст по гардероба. Внимателно погледна пръста си. Едва ли не сияеше.
— Хъмммф… — проточи тя. — Като гледам, горе-долу е чисто.
Снахите й се разтрепериха от облекчение.
— Е, дотук, де — добави Леля.
Трите млади жени пак се скупчиха в ням ужас.
Отношенията със снахите бяха единственото петно в иначе добродушния й характер. Със зетьовете беше друго — помнеше имената им, дори рождените им дни. Те се присъединяваха към семейството като пораснали пилета, притулени под крилото на квачка. А всяко внуче беше същинско съкровище. Но жената, която е проявила неблагоразумието да се омъжи за някой от синовете на Леля Ог, би трябвало да се примири с психическия тормоз и смиреното слугуване.
Леля Ог не домакинстваше. Тя беше причината други да домакинстват наоколо.
Слезе от табуретката и грейна насреща им.
— Доста спретнато сте поддържали. Браво на вас. — Усмивката й избледня. — Я, ами под леглото в стаята за гости? Още не съм гледала там, нали?
Дори инквизиторите биха я прогонили от редиците си заради навика да гаднее прекомерно.
Обърна се — още членове на семейството се вмъкваха в стаята. Лицето й се разкриви в омаяната усмивка, с която винаги посрещаше внучетата.
Джейсън Ог избута напред най-малкия си син — четиригодишния Пюзи Ог, който държеше нещо.
— Какво си имаш? — изгука Леля Ог. — Покажи на бабка. — Пюзи протегна ръце към нея. — Олеле, ама ти наистина си…
Случи се в този миг и на това място, точно пред очите й.
Стигнахме и до Маграт.
Бе отсъствала оттук осем месеца.
Сега у нея се надигаше безпокойство, формално погледнато, беше сгодена за крал Верънс II. Е… не точно сгодена в тесния смисъл на думата. Но беше почти убедена, че имат негласно споразумение, в което годежът се подразбира. Вярно, Маграт все му повтаряше, че тя е свободен дух и изобщо не иска да се обвързва по какъвто ще да е начин. Разбира се, точно така си беше… донякъде… но… …цели осем месеца я нямаше. Всичко би могло да се случи за осем месеца. Трябваше да се прибере направо от Генуа, обаче другите две се впуснаха в развлечения.
Тя избърса праха от огледалото и се разгледа придирчиво. Да, беден материал за работа… Каквото и да стореше с косата си, стигаха и три минути за да се оплете наново като градински маркуч, зарязан в бараката4. Бе си купила и нова зелена рокля, но премяната, която изглеждаше чудесно върху гипсовия манекен, приличаше на свит чадър върху нейната снага.
А Верънс царуваше от осем месеца. Разбира се Ланкър беше толкова малко кралство, че човек имаше нужда от задграничен паспорт, за да се протегне хубавичко след сън. Все пак той си беше същински крал. А същинските крале имат свойството да привличат млади жени, които търсят възможности за кариера в монархическата професия.
Направи с роклята най-доброто, на което беше способна, и отмъстително прокара четката през косата си.
После тръгна към замъка.
Със задълженията на стража в Ланкърския замък се заемаше онзи, който нямаше нищо друго за вършене. Днес пазеше Шон Ог, най-младият син на Леля Ог, нахлузил плетена ризница не по мярка. Когато Маграт го подмина със ситни стъпки, той зае стойка мирно, както си я представяше. После пусна копието и хукна подир нея.
— Госпожице, може ли мъничко по-бавно?
Изпревари я, взе на бегом стъпалата до вратата, сграбчи тръбата, окачена на връвчица, и я наду в любителски опит за фанфарно приветствие. И отново изпадна в паника.
— Почакайте ей тук, госпожице… Само пребройте до пет и почукайте.
Шмугна се през вратата и я затръшна. Маграт почака, хвана чукалото и потропа. Миг-два по-късно Шон отвори. Беше зачервен и с надяната отзад напред напудрена перука.
— Моооля? — изрече, придавайки си безуспешно вид на иконом.
— Забравил си шлема под перуката — опита се да му помогне тя.
Шон се омърлуши, а очите му се помъчиха да видят какво има на главата си.
— Всички други да не пластят сено? — сети се Маграт.
Той вдигна перуката, свали шлема, пусна перуката на главата си и разсеяно нахлупи шлема отгоре.
— Да, а господин Спригинс — икономът де — пак остана в леглото заради болежките си. Само аз съм, госпожице. Пък трябва вече да готвя вечерята, щото на госпожа Скорбик малко й е зле.
— Няма нужда да ме въвеждаш в замъка — предложи Маграт. — Добре се ориентирам вътре.
— А, всичко трябва да става както е редно — възрази Шон. — Вие само вървете бавничко, другото оставете на мен.
4
Колкото и внимателно да е навит, винаги се размотава през нощта и връзва моторната косачка за велосипедите.