— Е, освежи се, нали? Стори ми се, че имаш нужда от една студена баня.
Той чистеше тинята от ушите си и я гледаше ядно.
— Защо не си мокра?
— Мокра съм.
— Не си. Само си влажна. А аз подгизнах. Как тъй цопна в реката, а дрехите ти са само влажни — Бързичко съхна.
Баба Вихронрав се вторачи гневно в скалите над тях. Наблизо започваше стръмен път, водещ към Ланкър, но имаше и по-потайни пътеки в го-рата, които тя познаваше.
— Значи — промълви на себе си — тя се мъчи да ме държи настрана, тъй ли? Ще я видим тая работа.
— Настрана от какво? — не разбра Ридкъли.
— И аз не знам — призна Баба. — Знам обаче, че щом тя не иска да съм там, аз пък ще отида. Само не очаквах ти да ми се изтресеш и да се размекнеш. Хайде, да вървим.
Той си изстиска робата. Немалко от пайетите бяха опадали. Свали си шапката и отвинти върха й.
Шапките поглъщат морфични вибрации. Веднъж в Невидимия университет настана сериозна бъркотия заради тогавашната шапка на Архиканцлерите, която бе попила твърде много магия, мъдрейки се последователно върху главите на прекалено много магьосници. Дори се бе сдобила със собствено съзнание. Ридкъли сложи край на това, като поръча шапка по свой доста особен проект на фирма абсолютно смахнати шапкари в Анкх-Морпорк.
Изобщо не беше обикновена магьосническа шапка. Малцина се бяха сещали да използват за нещо острия край, освен може би да скътат там някой чифт чорапи. Но шапката на Ридкъли поби-раше малки шкафчета. Тя таеше изненади. Имаше четири разпъващи се крачета и навита по перифе-рията промазана коприна, които образуваха тясна, но практична палатка. По-нагоре бе предвидено място и за спиртна лампа. Вътрешните джобчета осигуряваха тридневен запас от суха храна. А самият връх се отвинтваше и даваше достъп до прилично количество силни напитки за извънредни ситуации — например ако Архиканцлерът ожаднееше.
Той размаха малката конусовидна чашка пред Баба и предложи:
— Малко бренди?
— Какво е туй на главата ти?
Ридкъли предпазливо опипа темето си.
— Ъ-хъм…
— Мирише ми на мед и конски фъшкии. А измишльотината за какво ти е?
Той свали мъничката клетка от главата си. В нея беше нагласена тясна пътечка за бягане, заобиколена от сложно подредени стъклени пръчици. Виждаха се и панички с храна. Насред всичко това се свираше малко, космато и в момента твърде мокро мишле.
— А, изработиха я някои от младите магьосници — обясни свенливо Архиканцлерът. — И аз се съгласих… да я изпробвам. Козината на мишлето се отърква в стъклото, изскачат искри, ясно ти е и… и…
Баба Вихронрав огледа малко позацапаната коса на Ридкъли и едната й вежда се изви нагоре.
— Леле-мале! Какво ли още ще измислят тия момчета?
— Аз не разбирам добре как работи, трябва а питаш Стибънс, но си рекох — защо да не им помогна…
— Пък и случайно тъкмо си започвал да оплешивяваш, а?
В мрака на стаята Диаманда отвори очи… стига да бяха нейните очи. Излъчваха перлен блясък.
Песента засега едва се чуваше.
И светът беше друг. В малко кътче от съзнанието си Диаманда още съществуваше и гледаше през мъглата на вълшебството. Виждаше света като плетеници от тънички лъскави линии във вечно движение, сякаш всичко наоколо бе обковано със сребърен филигран. Но не и където имаше желязо. Там линиите бяха смачкани и огънати. И светът ставаше невидим. Желязото го разкривяваше. Не биваше да припарва до желязо.
Тя стана от леглото, хвана дръжката с края на завивката и отвори вратата.
Шон Ог бе заел приблизително стойката мирно. В момента пазеше замъка и проверяваше колко дълго може да стои на един крак.
После му хрумна, че това не е подходящо занимание за изучаващ бойните изкуства, и премина към упражнение номер 19 — Двоен ритник на Падащата хризантема.
След малко осъзна, че е чул нещо. Долавяше какъв ритъм и му напомняше за цвърченето на щурец. Звукът идваше откъм замъка. Обърна се предпазливо, като внимаваше ордиот Чужбинските краища да не нахлуят, докато им е обърнал гръб.
Май се налагаше да поумува. Нали уж не пазеше от неща, които се случват във вътрешността замъка? Да си на стража означаваше да бдиш за външни опасности. В това поначало беше смисълът на замъците. Затова се градяха крепостни стени и кули. Имаше си грамаден плакат, който приложиха безплатно към „Обсадните оръжия в света“. Беше наясно с нещата.
Шон не беше светкавичен мислител, но в ума му човъркаше спомена за елфа в тъмницата. Само че онази твар беше заключена. Шон лично завъртя ключа на килията. И там навсякъде имаше желязо — неговото мамче много настояваше да има желязо.