Да, обаче…
Постара се да действа последователно. Вдигна моста, спусна решетката и за всеки случай надникна от стената, но навън бяха само здрачът и вечерният ветрец.
Вече усещаше звука. Сякаш се просмукваше от камъните и имаше зъбат ръб, който му стържеше по нервите.
Съществото не би могло да се измъкне, нали? Логично. Никой не строи тъмници, от които можещ да се измъкнеш.
Звукът играеше нагоре-надолу към високите и ниските тонове.
Шон облегна ръждивото копие на стенат извади меча си от ножницата. Умееше да го върти. Упражняваше се десет минути всеки ден и в края на тренировката провесеният чувал със слама имаше плачевен вид.
Шмугна се през задната врата и се запромъква по коридорите към тъмницата. Не зърна никого Естествено — всички отидоха на Представлението. И всеки момент щяха да се върнат, за да започнат веселбата.
Замъкът изглеждаше огромен, стар и студен Да, всеки момент.
Непременно.
Звукът спря.
Шон надникна зад ъгъла. Ето ги стъпалата ето я и отворената врата на тъмницата.
— Стой! — кресна той за всеки случай. Гласът му заподскача между каменните стени. — Стой или ще… ще… А бе, стой!
Слезе полека и се взря в тъмата под сводовете.
— Предупреждавам ви! Аз вървя по Пътя на Щастливия нефритен лотос!
И вратата на килията беше широко отворена. До нея стоеше фигура в бяло. Шон примига.
— Вие не сте ли госпожица Токли?
Тя му се усмихна. Очите й блестяха в мъжди-вата светлина.
— Носиш ризница, Шон.
— Какво, госпожице?
Той пак се озърна към отворената врата.
— Това е ужасно. Трябва да я свалиш, Шон Как ще чуваш, щом желязото ти пречи?
Шон остро усещаше празното пространство зад гърба си. Не смееше да се обърне.
— Много добре си чувам, госпожице.
Пристъпяше незабелязано в търсене на стена, по която да долепи гръб.
— Но така не чуваш истински — мълвеше Диа-манда, понесла се напред. — От желязото оглушаваш. Шон още не бе свикнал да вижда леко облечемлади жени, които го доближават със замечтан вид. Ужасно му се искаше да тръгне по Пътя на отстъплението.
Погледна настрани.
На прага на килията стоеше кльощав дългуч. Личеше, че се стреми да е по-далеч от метала наоколо.
Диаманда се усмихваше чудато.
И Шон побягна.
Незнайно как и гората се бе променила. Ридкъли изобщо не се съмняваше, че в младежките му години я изпълваха зюмбюли, иглики и… да, де, зюмбюли и тям подобни. А не проклети великански храсталаци. Все му закачаха робата, а нещо пълзящо по дърветата му събаряше шапката.
Още по-зле се чувстваше, защото Есме Вихронрав явно успяваше да им се изплъзне.
— Как го правиш?
— Винаги знам къде съм.
— И какво от това? Аз също знам къде съм.
— Не позна. Ти само си се озовал тук. Не е същото.
— А знаеш ли къде има свястна пътека?
— Ние минаваме напряко.
— И сме по средата на пътя между две места, където ти няма да си се загубила, тъй ли?
— Колко пъти да ти казвам, че не съм се загу била! Просто… се затруднявам с посоката.
— Ха!
Все пак той не отричаше един неоспорим факт за Есме Вихронрав. В момента изглеждаше, че се е загубила, освен ако в гората нямаше две дървета с абсолютно същите клони, от които да висят две еднакви парцалчета от робата му. И все пак тя се отличаваше с качество, което у всяка друга жена без очукана островърха шапка и прастара черна рокля би заслужило названието напереност. Несъкрушима напереност. Трудно си представяше как тя би сторила нещо непохватно, освен ако не го стори нарочно.
Прозря това още в онези отдавнашни години, но тогава — естествено — само го изумяваше умението й да се вписва в пространството около нея. И да…
Ето, пак се закачи.
— Чакай малко!
— Облечен си съвсем неподходящо за ходене сред природата!
— Изобщо не очаквах да се провирам през гората! Това ми е проклетият церемониален костюм!
— Ами свали го, де.
— И по какво ще си личи, че съм магьосник?
— Аз ще кажа на хората, не се безпокой. Баба Вихронрав започваше да се притеснява.
Каквото и да говореше, наистина се загуби. Лошото обаче беше, че нямаше как да се загуби между бента под бързеите на река Ланкър и самия град Ланкър. Само трябваше да върви все нагоре. Пък и нали бе обикаляла тези гори през целия си живот? Нейните гори.
Не се съмняваше, че вече два пъти минаха край едно и също дърво. На него висеше парче от робата на Ридкъли.
Все едно да се загуби в собствената си градина.
Беше сигурна и че мярна еднорога. Дебнеше. Опита да се промъкне в съзнанието му. По-лесно би се покатерила по ледена стена.