Ако побърза да свърне зад ъгъла…
Грибо се напрегна като свита пружина в ръцете й. И Маграт спря.
Да, зад ъгъла…
Без да се замисли, ръката й сама вдигна отчупения крак от стола. Пристъпи към ъгъла и мушна свирепо. Тържествуващото съскане премина в чегъртащ крясък, когато назъбеният край на дървото одра шията на дебнещия елф. Той се олюля и отстъпи. Маграт се хвърли, хленчеща от паника към най-близката врата и докопа дръжката. Нахлу вътре, трясна вратата, заопипва отчаяно в мрака след миг резетата изтропаха в гнездата си и Маг-рат се свлече на колене.
Нещо се блъсна с цялата си тежест във вратата След малко Маграт отвори очи и се почуди да ли наистина го е сторила, защото всичко наоколо си остана тъмно. Но усещаше празно пространство пред себе си. В замъка имаше какво ли не — стари забравени стаи… би могла да хлътне в яма, да се натъкне на всякакви чудесии. Напипа рамката на вратата, изправи се и предпазливо протегна ръка към стената.
Лавица. Свещ. И кибрит.
Ето, убеждаваше се тя, за да надвика мислено ускорения си пулс, някой е влизал наскоро. Повечето хора в Ланкър още използваха огниво. Само кралят можеше да си позволи кибрит, доставен чак от Анкх-Морпорк. Баба Вихронрав и Леля Ог също имаха кибрит, но не защото си го купуваха, Даваха им го. Лесно е да ти дават разни неща, щом си вещица.
Маграт запали угарката от свещ и се обърна да види къде се е шмугнала.
О, не…
— Брей, брей — подхвърли Ридкъли. — Туй дърво ми е познато.
— Млъкни. — Доколкото си спомням някои каза, че просто трябвало да вървим нагоре по склона. — Млъкни.
— И друго помня. Веднъж бяхме в тази гора и ти ми позволи…
— Млъкни. — Баба Вихронрав седна на един — Забълбукват ни. Някой ни върти номера. — Навремето чух приказка — две деца се изгубили в гората и долетели много птици, за да ги покрият с листа.
В гласа му се прокрадна надежда подобно на палец, подал се изпод кринолин.
— Ами да, може ли на птицата да й скимне друго освен тъпотия — сопна се Баба и си разтри челото. — Тя го прави. Елфическа гадост е да отклоняваш хората от пътя им. Обърква ми главата. Истинската ми глава, де. О, много я бива! Кара ни да отидем там, където на нея й се иска. Кара ни да обикаляме в кръг. На мен ще го прави тя!
— Може пък други неща да са ти в ума сега — вметна Ридкъли, който още не се отказваше от надеждите си.
— Че как няма да мисля за друго, като ти само се препъваш и плещиш глупости? Ако господин Сръчният магьосник не се бе задълбал в неща, дето поначало ги е нямало, аз нямаше да съм тук, а в разгара на събитията, и щях да знам какво става.
Пръстите й се свиха в юмруци.
— Е, не е задължително — възрази Ридкъли. — Нощта е чудесна. Защо не поседнем тук и…
— И ти се хващаш на въдичката — сряза го Баба.
— Мечти и лиготии, погледи се срещат в претъпканата зала и тям подобни. Хич не проумявам как си опазваш мястото като началник на магьосни-ците.
— Предимно като проверявам няма ли нещо сложено в леглото ми, пък и някой винаги хапва пръв от всичко, което слагам в устата си — обясни Ридкъли с обезоръжаваща откровеност. — Не е чак толкова непосилно. Налага ми се да подписвам разни неща и да крещя повечко… — Той се предаде. — Впрочем ти доста се изненада, когато ме зърна Чак пребледня.
— Всеки ще пребледнее, като види отдавна по-раснал мъж да зяпа като овца, дето ей сега ще се задави.
— Не се даваш, а? — поклати глава Ридкъли. — Изумително. И сантиметър няма да отстъпиш.
Още едно листо падна до тях. Ридкъли изобщо не се озърна.
— Знаеш ли — подхвана с равен глас, — или по тия краища есента настъпва раничко, или тукашните птици са досущ като ония в приказката, или пък има някой в клоните над нас.
— Знам.
— Знаеш ли?
— Да, щото внимавам, докато ти си отпратил нейде из далечните спомени. Поне петима са, и то точно над нас. Как са твоите магьоснически пръстчета, а?
— Май ще успея да метна едно огнено кълбо.
— Няма полза от него. Можеш ли да пренесеш и двама ни по-надалеч оттук?
— Не и двама ни.
— А само себе си?
— Вероятно, но няма да те изоставя. Баба изви очи от досада.
Вярно било, значи. Мъжете са или прасета, или перковци. Хайде, разкарай се, мекушав стар мухльо. Те не се канят да ме убият. Поне няма да е веднага Ама не вярвам да знаят нещичко за магьосниците и ще те затрият, без да им мигне окото.
— Е, сега кой се държи мекушаво?
— Не ща да те видя мъртъв, като можеш да свършиш нещо по-полезно.
— Че какво полезно има в бягството?
— Доста повече, отколкото да останеш тук.
— Никога няма да си простя, ако офейкам.
— Аз пък никога няма да ти простя, ако още се размотаваш и съм доста по-неотстъпчива в туй от тебе. Когато тая история свърши, намери Гита Ог. Кажи й да отвори старата ми кутия. Тя ще знае какво да прави. А ти ако не се махнеш тутакси…