В дънера до Ридкъли се заби стрела.
— Мръсниците стрелят по мен! — изрева той. — Ах, само да беше тук арбалетът ми…
— Върви си го вземи тогаз — поощри го Баба.
— Правилно! Ей сега се връщам!
Ридкъли изчезна. Миг по-късно няколко буци зидария от замъка тупнаха на мястото, което бе заемал.
— Е, поне от него се отървах — заключи Баба. Стана и огледа дърветата. — Добре, ето ме. Не бягам. Елате да ме хванете. Ето ме, цялата.
Маграт се поуспокои. Разбира се, че я имаше. Във всеки замък ги имаше. Беше съвсем естествено, че и тукашната се използва. В прахоляка по пода бе проправена пътечка към разплитащите се Ръждиви ризници, окачени до копията.
Шон вероятно влизаше тук всеки ден.
Бе попаднала в оръжейната.
Грибо скочи от раменете й и защъка по осеяните с паяжини проходи в своето неуморно търсе-не на нещо дребно и пискливо.
Маграт го последва като насън.
Кралете на Ланкър никога нищо не изхвър-ляха. Особено неща, с които биха могли да погубят някого.
Имаше брони за мъже. И брони за коне. И за бойни кучета. Имаше дори брони за гарвани, ма-кар че въздушните изтребителни части на крал Гурнт Тъпака тъй и не се отлепили от земята Имаше безброй копия, обикновени и двуръчни мечове, саби, рапири, шпаги, цепове и млатила боздугани и грамадни сопи с шипове. Бяха струпани на купчини и където покривът бе протекъл, ръждата ги слепваше в буци. Имаше дълги лъкове, малки лъкове, големи арбалети и арбалетчета с ръкохватки, нахвърляни като цепеници със същото нехайство. Виждаха се купове от безразборно объркани части на брони, почервенели от ръжда. Всъщност ръжда имаше навсякъде. В огромното помещение властваше смъртта на желязото.
Маграт крачеше напред като играчка с пружинка, която не променя посоката си, докато не се натъкне на препятствие.
Пламъчето на свещта се отразяваше мътно в шлемове и нагръдници. Особено я ужасяваха конските брони на прогнилите си дървени рамки. Приличаха на външни скелети и по същия начин подтикваха ума към размисли за тленността. Празни очни кухини зяпаха сляпо дребната фигурка със свещ в ръката.
— Госпожице?
Говорещият беше зад вратата, далеч от Маграт. Но гласът заехтя около нея, отскачайки от вековните слоеве овехтели оръжия.
„Не могат да влязат — ободряваше се тя. — Желязото е твърде много за тях. Тук съм в безопасност“ — Ако госпожицата иска да си поиграем, ще поведем нейните приятели.
Маграт се обърна и забеляза проблясък. Дръпна настрани великански щит.
— Госпожице?
Тя се пресегна.
— Госпожице?
Ръцете й докоснаха ръждясал шлем с крилца.
— Госпожице, ела да потанцуваш на сватбата.
Пръстите й се впиха в нагръдник за надарена жена, също осеян с шипове.
Грибо, който тършуваше за мишки в просната на пода броня, подаде глава от железния крачол.
У Маграт настъпваше промяна. Личеше по дишането й. Досега се задъхваше от страх и изтощение. Няколко секунди забрави да си поема дъх. Накрая задиша отново. Бавно. Дълбоко. Равномерно.
Грибо видя как Маграт, която, общо взето, винаги бе смятал за човешкото подобие на мишка, вдигна шапката с крилца и я постави на главата си.
Тя знаеше всичко за мощта на шапките. И мислено чу трополенето на бойни колесници.
— Госпожице? Ще доведем твоите приятели да ти попеят.
Тя се озърна към вратата. И пламъкът на свещта заискри в очите й.
Грибо се прибра на по-сигурно място в бронята. Спомняше си добре как веднъж понечи да нападне женска лисица. Обикновено се разправяше с лисиците, без дори да се препоти, но тази бе родила наскоро, както се оказа. Установи факта едва когато я последва в дупката й. Загуби част от едното си ухо и немалко козина, преди да се измъкне.
Лисицата имаше същото изражение като Маграт в момента.
— Грибо, ела тук!
Котаракът се завря чак в нагръдника. Започваше да се съмнява, че ще изкара до края на нощта макар и брониран.
Елфите обикаляха из градините на замъка. По едно време изтребиха рибките в декоративното езерце.
Господин Брукс се бе качил на кухненски стол и обработваше пролука в стената на конюшнята.
Забелязваше някакво вълнение наоколо, но то засягаше само човеците, значи нямаше особено значение. Долови обаче незабавно промяната в звуците на кошерите и чу пращенето на дъски.
Вече бяха прекатурили първия кошер. Облак от разярени пчели се трупаше около трите фигури, чиито крака газеха пити, мед и яйца.
Смехът стихна, когато фигура в бяло се надигна зад живия плет и насочи дълга метална тръба.