— Какво сполетя краля?
— Де да знам, госпожице. Последно помня как се кикотеше на Покриварски, като го видя със сламената перука на главата.
— Ами Леля Ог и Баба Вихронрав? С тях какво стана?
— Де да знам, госпожице. Хич не помня да съм ги виждал, ама както хората търчаха на всички страни…
— И къде се случи всичко това?
— Какво, госпожице?
— Къде се случи? — повтори Маграт, насилвайки се да говори бавно и отчетливо.
— Горе при Танцьорите, госпожице. Нали се сещате — ония стари камъни.
Тя го пусна.
— О, да. Недейте нищичко да казвате на Маграт, тя не бива да знае. Танцьорите, значи? Ясно.
— Не е заради нас, госпожице! Беше само науж-ким!
— Ха!
Тя дръпна резетата.
— Къде отивате, госпожице? — попита Тъкачев, които не би победил в общо ланкърско състезание по схватливост.
— А според теб накъде съм се запътила?
— Но, госпожице, не може да вдигате желязо срещу…
Тя тресна вратата с все сила. И ритна паницата толкова свирепо, че пръсна мляко до отсрещната страна на улицата.
Джейсън Ог пълзеше предпазливо в подгизналите папрати. Зърна някого на броени крачки от себе си. Вдигна камъка и…
— Джейсън?
— Ти ли си, Тъкачев?
— Не, аз съм Шивачев.
— Къде са другите?
— Калайджийски и Пекарев ей сега намериха Дърводелски. Ти виждал ли си Тъкачев?
— Не съм, ама видях Коларов и Покриварски.
По топлата земя трополеше дъжд и се изпаряваше в белезникава мътилка. Седмината почитатели на танца „морис“ се свряха под капещ храст.
— Леле, сутринта лошо ни се пише! — застена Коларов. — Ако тя ни намери, свършено е с нас!
— Ще ни се размине, ако намерим желязо — натърти Джейсън.
— На нея желязото хич не й вреди! Ще ни скъса задниците!
От ужас Коларов притискаше колене към гърдите си.
— За коя говориш, бе?
— За госпожа Вихронрав!
Покриварски го сръга в ребрата. Водата се стичаше от листата право на шиите им.
— Стига тъпотии, бе! Не ги ли видя ония твари? Какво си седнал да се плашиш от старата чанта?
Задниците ще ни скъса, казвам ти! Ще каже, че всичко стана заради нас!
Пано доживеем да ни го каже — промърмори Калайджийски.
Насадихме се между чука и наковалнята — отбелязаПокриварски.
— Де да бяхме там — изхленчи Коларов. — Сега и те ни търсят, и тя!
— А бе, к’во стана, докато играхме Предст… — подхвана Дърводелски.
— Тоя въпрос ще го оставим за после — прекъсна го Джейсън. — Сега да ви питам как ще се приберем вкъщи тая нощ?
— Тя ще ни чака! — изплака Коларов. Нещо звънна в мрака.
— К’во имаш там? — попита Джейсън.
— Мъкна чувала с реквизита — обясни Коларов.
— Нали ми заръча аз да се грижа за чувала?
— Влачил си го чак дотук?!
— Не ща още разправии, щото съм загубил и чувала с реквизита!
Коларов се разтрепери.
— Ако успеем да се приберем вкъщи — поклати глава Джейсън, — ще си поприказвам с мойто мамче да ти намерим ония модерни хапчета от сушени жаби. — Дръпна чувала към себе си и го развърза.
— Ей ги звънчетата, ей ги и тоягите. Кой ти каза да сложиш и акордеона?
— Рекох си, че може да изиграем Танца на тояг…
— Никой повече няма да играе…
Откъм мокрия хълм се разнесе смях, в папратите изпращя съчка. Джейсън изведнъж се почувства център на вниманието.
— Наблизо са! — ахна Коларов.
— Пък ние нямаме никакво оръжие — напомни Калайджийски.
Комплект тежички бронзови звънчета го блъсна в гърдите.
— Млъквай и си слагай звънчетата, Коларов.
— Те ни чакат!
— Слушайте сега, щото няма да повтарям — отсече Джейсън. — Като мине тая нощ, повече да не съм ви чул да споменете Танца на тоягите и кофите. Разбрахме ли се?
Мъжете от Ланкърската трупа стояха в кръг с лицата навътре, а дъждът прилепяше дрехите им към телата.
Коларов, по чието лице сълзите от ужас се смесваха с грима и дъждовните капки, натисна акордеона и изтръгна провлечен акорд, който задължително предшества изпълнението на народна музика — за да имат време околните да избягат.
Джейсън вдигна ръка и започна да си брои пръстите.
— Едно, две… — Челото му се набръчка. — Едно, две, три…
— …четири… — изсъска Калайджийски.
— …четири — съгласи се Джейсън. — Играйте, момци!
Шест тежки ясенови тояги се срещнаха с трясък.
— …едно, две, напред, едно, назад, въртене… Бълбукащата мелодия на „Квартирантът на госпожа Уиджъри“ се смеси с мъглата и танцьорите бавно заподскачаха и зажвакаха в нощта…
— …две, назад, скок… Тоягите пак се удариха.
Те ни зяпат! — избълва задъхано Шивачев, когато скокът го пренесе край Джейсън. — Виждам ги!